— Явно тези в самолета бързат. Пилотът вече три пъти иска писта за излитане.
— Чий е самолетът?
— На Хари Станфорд. На самия цар Мидас2.
— Сигурно е тръгнал да прави поредните един-два милиарда.
Главният диспечер включи монитора, проследи излитането на един лиърджет и взе микрофона:
— Боинг осем девет пет, тук е диспечерският пункт на летище Ница. Имате писта за излитане. Пета вляво. След излитането се насочете надясно по трасе едно четири нула.
Пилотът на Хари Станфорд размени с помощника си облекчен поглед и натисна бутона на микрофона:
— Прието. Боинг осем девет пет има писта за излитане. Да се насочим надясно по трасе едно четири нула.
Само след миг огромният самолет профуча по пистата и се вряза в зазоряващото се сиво небе.
Помощник-пилотът отново се обади по микрофона:
— Излитане. Боинг осем девет пет се отдели от полосата за полет седем нула по трасе едно четири нула.
После подхвърли към главния пилот:
— Уф! Старият Станфорд наистина нямаше търпение да излетим колкото се може по-бързо, нали?
Пилотът сви рамене:
— Не е наша работа да разсъждаваме защо и какво, ние трябва да си изпълняваме задълженията, ако се наложи, и до смърт. Какво прави той там отзад?
Помощник-пилотът стана от мястото си, приближи се до вратата на кабината и погледна в самолета:
— Почива си.
Отново телефонираха от колата до централната контролна кула:
— Самолетът на господин Станфорд… Все още ли е на пистата?
— Не. Излетя.
— Пилотът остави ли данни за посоката?
— Разбира се.
— Закъде?
— Самолетът лети към международното летище „Кенеди“.
— Благодаря ви. — Обърна се към своя спътник. — „Кенеди“. Ще се погрижим нашите хора да го чакат и там.
Реното напусна предградията на Монте Карло и набра скорост към италианската граница.
— Сигурен ли си, че вече не ни следят, Дмитри? — попита Хари Станфорд.
— Да, господине. Измъкнахме се.
— Добре.
Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…
Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:
— Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.
— Прието.
Реното стигна в Сан Ремо малко след зазоряване. Хари Станфорд пазеше мили спомени от този град, но сега го видя променен до неузнаваемост. Помнеше го от времето, когато представляваше изискан град с първокласни хотели и ресторанти, в казиното се влизаше само с черна вратовръзка, за една вечер бе възможно да загубиш или спечелиш цяло състояние. Сега градът се намираше в унищожителните лапи на туризма, а казиното бе пълно с гръмогласни клиенти, които залагаха по ризи.
Реното приближаваше към пристанището, което се намираше на дванадесет мили от френско-италианската граница. На пристанището имаше два яхт-клуба — „Марина Порто Соле“ на изток и „Порто Комунале“ на запад. На „Порто Соле“ един пристанищен служител ръководеше движението на яхтите. На „Порто Комунале“ нямаше такъв служител.
— Кой от двата? — попита Дмитри.
— „Порто Комунале“ — определи Станфорд. „Колкото по-малко народ около нас, толкова по-добре“.
— Да, сър.
Пет минути по-късно реното спря до „Блу Скайс“ — една добре нагласена, петдесет и пет метрова моторна яхта. Капитан Вакаро и дванадесетчленният екипаж се бяха подредили на палубата. Капитанът забърза по подвижното мостче, за да поздрави новодошлите.
— Добро утро, синьор Станфорд — каза капитан Вакаро. — Ще вземем багажа ви, за да…
— Нямам багаж. Направо потегляме.
— Дадено, господине.
— Чакайте за момент — каза Станфорд, като оглеждаше екипажа. Той се смръщи. — Човекът в края. Нов е, нали?
— Да, сър. Нашият каютен прислужник се разболя в Капри и ние взехме този. Той е много…
— Искам да го премахнете — нареди Станфорд.
Капитанът го погледна озадачено:
— Да го…?
— Платете му и го освободете. Да потегляме по-бързо.