„Ето че се случи. Наистина се случи! — не затваряше очи Тайлър. — Сега вече имам възможност да дам на Лий целия свят. Каквото и да поиска! Всичко!“
И Кендъл не заспиваше: „Още щом получа парите, ще намеря начин да се разплатя с всичките си изнудвани и никога повече да не посмеят да ме тормозят“.
Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.
На другата сутрин по време на закуска цареше жизнерадостна атмосфера.
— Е — подхвана Уди щастливо, — предполагам, всеки си е правил някакви планове.
— Как изобщо човек може да си прави планове за подобно нещо? Та това е невероятно количество пари! — вдигна рамене Марк.
— Със сигурност ще промени живота на всички ни — изгледа ги Тайлър.
Уди кимна:
— Оня негодник трябваше да ни ги даде, докато беше жив, за да им се порадваме още тогава. Ако не е неприлично да се мразят покойници, ще ви кажа нещо…
— Уди… — прекъсна го Кендъл укорително.
— Е, нека не бъдем лицемерни. Всички го презирахме и той си го заслужаваше. Само погледнете какво се е опитал да…
В стаята влезе Кларк. Застана до вратата с притеснено изражение:
— Извинете. Дошла е някаква мис Джулия Станфорд.
ПЛАДНЕ
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Джулия Станфорд?
Спогледаха се втрещено.
— По дяволите, това е точно тя! — избухна Уди.
— Предлагам да се преместим в библиотеката — каза бързо Тайлър. И добави към Кларк: — Ако обичаш, би ли я довел в библиотеката?
— Да, господине.
Тя застана на прага и започна да ги оглежда един по един, очевидно притеснена.
— Аз… аз може би не биваше да идвам — каза накрая тя.
— Адски си права! — извика Уди. — Коя, по дяволите, си ти?
— Джулия Станфорд. — Беше толкова смутена, че почти заекваше.
— Не. Имах предвид каква точно сте вие всъщност?
Понечи да изрече нещо, но само поклати глава.
— Аз… Розмари Нелсън беше моя майка. Хари Станфорд ми беше баща.
Те се спогледаха.
— Имате ли някакви доказателства? — попита Тайлър.
— Не мисля, че имам някакво реално доказателство — преглътна тя.
— Естествено, нямаш — сопна й се Уди. — Как смееш тогава да…
Кендъл го прекъсна:
— Ние всички сме в голямо недоумение, както сигурно сама се досещате. Ако думите ви са истина, тогава вие сте… вие сте наша природена сестра.
Джулия кимна:
— Вие сте Кендъл. — Обърна се към Тайлър: — Вие сте Тайлър. — После погледна към Уди: — А вие сте Удроу. Наричат ви Уди.
— Както сте могли добре да се осведомите от сп. „Пийпъл“ — саркастично заключи Уди.
Обади се Тайлър:
— Сигурен съм, че разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без да имаме някакво конкретно доказателство, за нас е просто невъзможно да приемем…
— Разбирам. — Тя се огледа смутено. — Не знам всъщност защо дойдох тук.
— О, аз пък мисля, че много добре знаете защо — апострофира я Уди. — Това нещо се нарича пари.
— Парите не ме интересуват — възмутено отвърна тя. — Истината е, че аз… аз дойдох тук с надеждата да се запозная с моето семейство.
— Къде е майка ви? — Кендъл внимателно я заоглежда.
— Почина. Когато прочетох, че нашият баща е загинал…
— Решихте да ни разгледате що за хора сме — довърши подигравателно Уди.
Тайлър пак се включи в разговора:
— Казахте, че нямате законно доказателство, за да удостоверите точно коя сте.
— Законно ли? Ами… ами сигурно не. Дори не съм се замисляла. Но има неща, които по никакъв друг начин не бих могла да знам, освен ако не съм ги научила от майка си.
— Какви например? — поинтересува се Марк.
Тя замълча, за да помисли.
— Спомням си, мама често говореше за някаква зимна градина зад къщата. Тя обичаше растения и цветя, била прекарвала там часове наред…
— Снимки на тази зимна градина могат да се видят в много списания — прекъсна я Уди.
— Какво още ви е казвала майка ви? — настоя Тайлър.
— О, толкова много неща! Тя обичаше да говори за вас и за приятните часове, които сте прекарвали заедно. — Джулия се замисли за момент. — Спомням си, разказваше как веднъж ви завела на лебедите-лодки, били сте много малки. Един от вас за малко не паднал във водата. Не си спомням кой беше.