Уди и Кендъл погледнаха към Тайлър.
— Аз бях — обади се той.
— Завела ви на пазар в голям търговски център. Някой от вас се загубил и всички изпаднали в паника.
— Тогава се загубих аз — бавно изрече Кендъл.
— Да? И какво друго? — попита Тайлър.
— Завела ви в Юниън Ойстър Хаус, там сте опитали първата си стрида и ви станало лошо.
— Да, спомням си.
Те мълчаливо се бяха вторачили един в друг. Джулия погледна към Уди:
— Вие с мама сте отишли в корабостроителния завод в Чарлстаун, за да видите американския параход „Конститюшън“, и вие не сте искали да си тръгнете. Трябвало е да ви влачи насила. — После се обърна към Кендъл. — А един ден в градската градина вие сте си откъснали някакви цветя и за малко не са ви арестували.
— Така беше — преглътна Кендъл.
Сега всички вече я слушаха внимателно, дори прехласнато.
— Един ден мама ви завела всички заедно в природонаучния музей, където страшно сте се уплашили от скелетите на мастодонта и морския дракон.
— Никой от нас не можа да заспи онази нощ — припомни си Кендъл.
Джулия отново се обърна към Уди:
— Една Коледа тя ви завела да покарате кънки. Вие сте паднали и сте си счупили зъб. А на седем години сте паднали от едно дърво и после се наложило да ви шият крака. Имали сте белег.
— Все още го имам — неохотно призна Уди.
Тя се обърна към другите:
— Някой от вас го ухапало куче. Не си спомням точно кой беше. Мама го откарала бързо в кабинета за спешна медицинска помощ в болницата Масачузетс Дженеръл.
— Трябваше да ми бият инжекции против бяс — кимна Тайлър.
Думите й вече се лееха свободно и неудържимо:
— Уди, когато сте били на осем години, сте избягали от къщи. Искали сте да отидете в Холивуд да станете артист. Нашият баща страшно ви се ядосал. Пратил ви да си легнете, без да вечеряте. Мама тайничко се качила във вашата стая и ви донесла малко храна.
Уди само мълчаливо кимна с глава.
— Не… не знам какво още да ви разкажа. Аз… — Внезапно тя си спомни нещо. — Имам една снимка в чантата си.
Отвори дамската си чанта и извади снимката. Подаде я на Кендъл.
Всички се събраха около нея, за да я видят: беше тяхна снимка — те тримата като деца, застанали до симпатична млада жена в униформа на гувернантка.
— Даде ми я мама.
— Нещо друго оставила ли ви е — осведоми се Тайлър.
— Не, съжалявам — поклати глава тя. — Мама не искаше да има около себе си нищо, което да й напомня за Хари Станфорд.
— Освен вас, разбира се — вметна Уди.
Тя се обърна предизвикателно:
— Хич не ми пука дали ми вярвате или не. Изобщо не разбирате… Аз… аз просто толкова се надявах да… — замълча и не довърши.
Тайлър наруши мълчанието:
— Както каза сестра ми, всички сме в голямо недоумение от вашето внезапно появяване. Имам предвид… някой изниква изневиделица пред нас и се обявява за член на семейството… сигурно разбирате затруднението ни. Мисля, че ще ни е необходимо малко време. Трябва да си поговорим.
— Естествено, разбирам ви.
— Къде сте отседнали?
— В „Тремънт Хаус“.
— Защо просто не се върнете там? Ще изпратим кола да ви закара. И скоро ще ви се обадим.
— Добре — кимна тя. — Изгледа ги последователно един по един и тихо каза: — Независимо какво си мислите, вие все пак сте мои роднини.
— Ще ви изпратя до външната врата — предложи Кендъл.
— Няма нужда — усмихна се тя. — И сама мога да намеря пътя. Имам чувството, че познавам всеки сантиметър от тази къща.
Те я изгледаха как се обърна и излезе от стаята.
— Е! Изглежда… май си имаме сестра — констатира Кендъл.
— Аз не го вярвам — отвърна троснато Уди.
— На мен ми се струва… — започна Марк.
Всички говореха едновременно. Тайлър вдигна ръка:
— Така няма да стигнем доникъде. Нека погледнем на нещата логически. В известен смисъл тази жена е като подсъдима, а ние сме нейните съдебни заседатели. От нас зависи дали да я обявим за виновна или за невинна. При съдебен процес решението се взима с единодушие. Всички трябва да сме съгласни.
— Добре — кимна Уди.
Тайлър продължи:
— Тогава бих искал да дам първия глас. Смятам тази жена за измамница.
— Измамница? Как би могла? — поиска обяснение Кендъл. — Невъзможно е да знае такива лични подробности за нас, ако действително не е тази, за която се представя.
— Кендъл — спокойно каза Тайлър, — колко хора минаха през този дом като прислуга, когато бяхме деца?
— Защо? — погледна го объркано.
— Десетки, нали? Възможно е някой да знае случките, което ни изреди тази млада жена. Години наред тук имаше домашни прислужници, шофьори, икономи, готвачи. Изключено ли е някой да й е дал и онази снимка.