— Съдия Станфорд?
— Аз съм съдия Станфорд — надигна се леко от стола Тайлър.
— Франк Тимънс — представи се той.
— Заповядайте, седнете, господин Тимънс.
— Благодаря. — Той се разположи. — Вие ми се обадихте по телефона, нали?
— Да.
— Ако трябва да бъда откровен, не знам дали ще мога да ви помогна много. Тук нямам добри служебни връзки.
— Не става дума за нищо служебно — увери го Тайлър. — Ние просто искаме да установим произхода на една млада жена.
— По телефона ми казахте, че според нейни твърдения тя била ваша природена сестра, а вие нямате възможност да направите ДНК-тест.
— Точно така — подчерта Уди.
— А вие не вярвате, че ви е сестра? — Тимънс огледа групата.
Настъпи кратък момент на колебание.
— Не вярваме — обади се Тайлър. — От друга страна обаче, съществува някаква вероятност да казва истината. Искаме да ви наемем, за да намерите неопровержими доказателства дали казва истината, или е измамница.
— Дадено. Ще ви струва по хиляда долара на ден плюс допълнителните разходи.
— Хи-ля-да?… — изненада се Тайлър.
— Ще ги платим — намеси се Уди.
— Необходима ми е цялата информация за тази жена.
— Всъщност тя не е никак много — поясни Кендъл.
Тайлър допълни:
— Въпросната персона не разполага с абсолютно никакви доказателства. Появи се тук с куп истории за нашето детство и твърди, че майка й ги била разказвала и…
— Чакайте. Коя е била нейната майка? — вдигна ръка той.
— Онази, за която тя твърди, че й е майка, беше наша гувернантка, казваше се Розмари Нелсън.
— Какво се е случило с нея?
Те се спогледаха неловко. Пръв се обади Уди:
— Имаше любовна връзка с нашия баща и забременя. После избяга. Родила момиченце. — Той сви рамене. — Просто изчезна.
— Разбирам. И младата жена твърди, че е нейното дете?
— Точно така.
— Не е никак много за начало. — Остана известно време замислен. Накрая вдигна глава: — Добре. Ще видя какво мога да направя.
— Тъкмо това е нашата молба към вас — уточни Тайлър.
Най-напред Франк Тимънс отиде в бостънската обществена библиотека, за да прочете всички материали и изрезки, събрани около скандала отпреди двадесет и шест години, засягащ Хари Станфорд, гувернантката и самоубийството на госпожа Станфорд. Събраният материал бе достатъчен за написването на цял роман.
Като следваща стъпка той посети Саймън Фицджералд.
— Името ми е Франк Тимънс. Аз съм…
— Зная кой сте, господин Тимънс. Съдия Станфорд ме помоли да ви сътруднича. С какво мога да ви помогна?
— Искам да издиря незаконната дъщеря на Хари Станфорд. Тя трябва да е на около двадесет и шест, нали?
— Да. Роди се на 9 август 1969 в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки, щата Уисконсин. Майка й я нарече Джулия. — Той сви рамене. — Те изчезнаха. Боя се обаче, че това е цялата информация, с която разполагаме.
— Все пак имаме нещо за начало — заключи той. — Нещо за начало.
Госпожа Доуърти, завеждаща отделение в болницата Сейнт Джоузеф, бе прошарена жена над петдесетте.
— Да, разбира се, спомням си — каза тя. — Пък и как бих могла да го забравя? Това предизвика такъв ужасен скандал. Всички вестници обсъждаха историята. Репортерите тук откриха коя е тя и не оставиха горкото момиче на мира.
— Къде отиде, когато си тръгна оттук заедно с бебето?
— Не знам. Не ни остави никакъв адрес за справки.
— Тя плати ли цялата такса, преди да замине, госпожо Доуърти?
— Ами всъщност… не.
— Как сте запомнили точно това?
— Ами защото беше много тъжна сцена. Спомням си как тя седеше точно на този стол, на който седите вие сега, и ми обясняваше, че може да плати само част от таксата, но ми обещава по-късно да ми изпрати и останалата сума. Е, това, разбира се, не беше според правилата на болницата, но изпитах такова съжаление към нея — тя беше толкова болна, когато си тръгна, — че се съгласих.
— А после изпрати ли ви останалата част от парите?
— Да, разбира се. Някъде след около два месеца. Ето сега си спомням. Беше си намерила работа в някакво бюро за секретарки.
— Дали случайно няма да си спомните къде по-точно е било това?
— Не. Боже мой, та това беше преди около двадесет и пет години, господин Тимънс.
— Госпожо Доуърти, водите ли картотека за вашите пациенти?
— Разбира се. — Тя го погледна в очите. — Искате да преровя архивните папки?
— Ако нямате нищо против — усмихна й се любезно той.
— Това ще помогне ли на Розмари?
— Би могло да означава много за нея.
— Извинете ме за момент. — Госпожа Доуърти излезе от кабинета.