Върна се след около петнадесет минути с лист в ръка.
— Ето го. Розмари Нелсън. Адресът за обратна поща е „Първокласни машинописни услуги“, Омаха, Небраска.
Шеф на „Първокласни машинописни услуги“ беше някакъв си господин Ото Бродерик, мъж на около шестдесет години.
— Ние наемаме толкова много временни служители — запротестира той. — Как бих могъл да помня някой, работил тук преди толкова време?
— Става дума за доста особен случай. Била е сама жена на около тридесет години с твърде крехко здраве. Имала е съвсем малко бебе и…
— Розмари!
— Точно така. Защо сте я запомнили?
— Просто обичам да правя връзки между нещата, господин Тимънс. Знаете ли какво значи мнемоника?
— Да.
— Ето, тъкмо това използвам и аз. Правя асоциативни връзки между нещата. Бяха пуснали един филм „Бебето на Розмари“. Ето защо, когато Розмари дойде и ми каза, че има бебе, веднага направих връзка между нещата…
— Колко време е работила Розмари при вас?
— О, около година, струва ми се. После пресата, кой знае как, откри коя е и повече не я оставиха на мира. Напусна града посред нощ, за да се измъкне от тях.
— Господин Бродерик, имате ли някаква представа къде е отишла Розмари Нелсън, когато си е тръгнала оттук?
— Струва ми се, във Флорида. Тя търсеше място с по-топъл климат. Аз я препоръчах на една агенция там.
— Ще ми дадете ли името на тази агенция?
— Разбира се. Казва се „Гейл“3. Помня името й, защото я свързвам с големите бури, които всяка година се разразяват във Флорида.
Десет дни след срещата си със семейство Станфорд той отново се върна в Бостън. Беше телефонирал предварително и вече го очакваха. Когато влезе в гостната в Роуз Хил, те бяха насядали в полукръг точно срещу него.
— Казахте, че имате някакви новини за нас, господин Тимънс — посрещна го Тайлър.
— Точно така. — Отвори едно куфарче и извади куп книжа. — Оказа се особено интересен случай. Когато започнах…
— Минавайте конкретно на въпроса — прекъсна го Уди нетърпеливо. — Измамница ли е тя, или не?
Той го погледна:
— Ако нямате нищо против, господин Станфорд, бих желал да представя резултатите по свой собствен начин.
Тайлър хвърли предупредителен поглед към Уди:
— Точно така, съгласни сме. Продължавайте, моля.
Те го наблюдаваха как прави справки с бележките си.
— Гувернантката на семейство Станфорд, Розмари Нелсън, е родила дъщеря, чийто баща е Хари Станфорд. Тя и дъщеря й отишли в Омаха, Небраска, където е работила в „Първокласни машинописни услуги“. Нейният работодател ме убеди, че имала трудности със студения климат. После открих следите на тази жена и нейната дъщеря във Флорида, където е работила за агенция „Гейл“. Местили са се доста често в различни градове. Открих следата им отново в Сан Франциско — там са живели допреди десет години. И тук следите свършват. Двете просто изчезват. — Той ги погледна.
— Това ли е всичко, Тимънс? — поинтересува се Уди. — Значи сте загубили следата им отпреди десет години?
— Не, това съвсем не е всичко. — Той се пресегна към куфарчето и извади един документ. — Дъщерята Джулия е подала документи за шофьорска книжка, когато е била на седемнадесет.
— И какво значение има това? — попита Марк.
— В щата Калифорния шофьорите са длъжни да оставят отпечатъци от пръстите си. — Той вдигна един картон. — Това са отпечатъците на истинската Джулия Станфорд.
Тайлър извика възбудено:
— Разбирам! Ако те съвпаднат…
— Ще се окаже, че тя действително е наша сестра — довърши Уди.
— Точно така — кимна той. — Нося портативен комплект за взимане на отпечатъци, в случай че поискате да я проверите още сега. Тя тук ли е?
— В местния хотел е — отговори Тайлър. — Обаждам й се всяка сутрин, за да я убеждавам да остане, докато успеем да намерим разрешение на проблема.
— Пипнахме я значи! — възкликна Уди. — Хайде още сега да отидем там!
Половин час по-късно цялата група застана пред една хотелска стая в „Тремънт Хаус“. Завариха Джулия да си опакова багажа.
— Къде отивате? — изненада се Кендъл.
— У дома. Беше истинска грешка от моя страна да идвам тук.
— Едва ли ни вините за… — подхвана Тайлър.
Тя изстреля гняв в лицето му:
— Откакто пристигнах, срещам само подозрение. Въобразявате си, че съм дошла тук, за да ви отнема част от парите. Не, не това е причината. Дойдох, защото исках да открия семейството си. Аз… Няма значение. — Тя се обърна и продължи да си опакова багажа.
— Това е Франк Тимънс. Той е частен детектив — продължи Тайлър.