— И сега какво? Да не би да ме арестувате? — вдигна глава тя.
— Не, госпожо. Джулия Станфорд е получила шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години.
— Точно така, получих я. Да не би да е незаконно?
— Не, госпожо. Въпросът е там, че…
— Въпросът е там — прекъсна го Тайлър, — че Джулия Станфорд е оставила отпечатъци от пръстите си върху тези документи.
— Не разбирам. Какво?… — изумлението й бе очевидно.
— Искаме да проверим дали съвпадат с вашите отпечатъци — обади се Уди.
— Не! Няма да допусна подобно нещо! — присви устни тя.
— Искате да кажете, че няма да ни позволите да свалим отпечатъци от пръстите ви?
— Точно така.
— И защо не? — заинтересува се Марк.
Тялото й се скова:
— Защото всички вие ме карате да се чувствам така, сякаш съм някакъв престъпник. Стига толкова! Искам да ме оставите на мира.
Кендъл напомни внимателно:
— Това е единственият ви шанс да докажете коя всъщност сте. И ние като вас сме разстроени от случилото се. Просто бихме искали да разрешим проблема.
Тя стоеше пред тях и оглеждаше лицата им едно по едно. Накрая уморено въздъхна:
— Е, добре. Нека да свършим и с това.
— Чудесно.
— Господин Тимънс… — подкани Тайлър.
— Ето. — Той извади един малък комплект за взимане на отпечатъци и го постави на масата. После отвори капака на мастиления тампон. — Моля, бихте ли дошли насам, ако обичате.
Другите наблюдаваха как тя се приближи към масата. Той хвана дланта й и един по един натисна пръстите й върху тампона. После ги притисна върху парче бяла хартия. — Готово. Не беше чак толкова ужасно, нали? — Постави картата от шофьорското бюро до пресните отпечатъци.
Останалите се скупчиха до масата и погледнаха към двете серии отпечатъци.
Бяха идентични.
— Те… те са… еднакви — пръв успя да проговори Уди.
— Значи наистина си наша сестра, така ли? — Кендъл я гледаше с доста смесени чувства.
— Нали тъкмо това се опитвах да ви обясня — усмихваше се тя през сълзи.
Внезапно всички се разприказваха в един глас:
— Просто невероятно!…
— След толкова много години…
— Защо майка ти така и никога не се върна…?
— Съжалявам, че ти причинихме толкова неприятни преживявания…
Цялата стая се озари от нейната усмивка:
— Няма нищо. Сега вече всичко е наред.
Уди вдигна картата с отпечатъците и я погледна със страхопочитание:
— Мили Боже! Та това е просто безценна карта. — Той я прибра в джоба си. — Ще я дам да ми я сложат в бронзова рамка.
Гласът на Тайлър надделя шумотевицата:
— Това заслужава да бъде отпразнувано! Предлагам всички да се върнем в Роуз Хил. — Обърна се към нея усмихнат: — Ще организираме празненство в чест на твоето завръщане у дома. Хайде да оправим сметките ти на рецепцията и да се махаме оттук.
Тя огледа всички с грейнали очи:
— Сякаш е някакъв сън. Най-сетне аз имам семейство!
Половин час по-късно всички отново бяха в Роуз Хил и тя се настаняваше в новата си стая. Другите бяха долу и възбудено разговаряха.
— Сигурно се е чувствала като изправена пред Инквизицията — размишляваше Тайлър.
— То си беше точно така — съгласи се Пеги. — Не знам как изобщо успя да го понесе.
— Чудя се как ли ще се пригоди към новия си начин на живот — размишляваше Кендъл.
— По същия начин като нас — отвърна сухо Уди. — С много шампанско и хайвер.
Тайлър се изправи:
— Аз поне съм доволен, че най-сетне всичко приключи. Ще се кача горе да видя дали тя няма нужда от някаква помощ.
Той се качи на горния етаж, прекоси коридора и стигна до нейната стая. Почука на вратата и извика високо:
— Джулия?
— Отворено е. Влез.
Застана на прага и двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. После Тайлър внимателно затвори вратата, протегна ръце напред и бавно се ухили. Накрая проговори:
— Успяхме, Марго! Успяхме!
ЗДРАЧ
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше нагласил всичко с неотразимата вещина на шахматен гросмайстор. Само дето това беше най-печелившата шахматна игра в историята — със залог от милиарди долари — и той я беше спечелил! Изпълваше го чувството за непобедима мощ. „Дали си изпитвал същото, когато си приключвал с някоя голяма сделка, татко? Е, да, но тази е много по-голяма, отколкото ти изобщо някога си могъл да направиш. Замислих убийството на века и се измъкнах абсолютно безнаказано“.
В известен смисъл всичко започна с Лий. „Красивият ми, прекрасният ми Лий“. Човекът, когото обичаше най-много на този свят. Запознаха се в Берлин, в гей-бара на Уест Белмонт Авеню. Лий беше висок, мускулест и русокос — най-красивият мъж, когото Тайлър бе виждал в живота си.