— Няма проблеми. Ще се погрижа за всичко, Ваше благородие.
Дванадесет часа по-късно Тайлър вече държеше в ръце копие от завещанието. Прочете го и се изпълни с истинско въодушевление. Той, Уди и Кендъл бяха единствените наследници. „А в понеделник баща ми е намислил да промени завещанието си. Тоя мръсник е решил да ни го отнеме!“, помисли си с огорчение Тайлър. „След всичко, което преживяхме… тези милиарди ни принадлежат. Той ни накара да си ги заслужим! Имаше един единствен начин да бъде спрян“.
Дмитри Камински се обади втори път.
— Искам да го убиеш. Довечера. — Тонът на Тайлър не търпеше възражение.
Настъпи дълго мълчание.
— А ако ме заловят…
— Не бива да те залавят. Ще бъдете в открито море. Там могат да се случат много неща.
— Добре. А когато свърша работата…?
— Приготвил съм ти пари и самолетен билет до Австралия.
И после дойде последното, най-прекрасното обаждане:
— Свърших работата. Беше много лесно.
— Не! Не! Не! Искам да чуя подробностите. Разкажи ми всичко. Не пропускай абсолютно нищо…
И докато слушаше, Тайлър си представяше как цялата сцена се разиграва пред очите му.
— По пътя към Корсика ни настигна силна буря. Той ме повика в каютата да му направя масаж.
Тайлър усети как с все сила се е вкопчил в телефонната слушалка.
— Да. Продължавай.
При бясното люлеене на яхтата Дмитри едва успявал да пази равновесие. Почукал на вратата на кабината и след миг чул гласа на Станфорд.
— Влизай! — извикал Станфорд. Той лежал изтегнат върху масата за масажи. — Кръста ми.
— Сега ще го оправя. Вие само се отпуснете, господин Станфорд.
Дмитри се приближил и намазал гърба на Станфорд с масажно масло. Силните му пръсти се заели с работата, като умело разтривали схванатите мускули. Започнал да усеща как Станфорд се отпуска.
— Вече се чувствам по-добре — въздъхнал облекчено Станфорд.
— Благодаря.
Масажът продължил около час и когато Дмитри привършил, Станфорд бил почти заспал.
— Ще ви напълня една топла вана — предложил Дмитри.
Поради бурята яхта продължавала да се клатушка силно. Пуснал кранчето за топла морска вода и тя потекла в черната вана от оникс. После се върнал в спалнята. Станфорд все още лежал върху масата със затворени очи…
— Господин Станфорд…
Станфорд отворил очи.
— Ваната ви е готова.
— Мисля, че няма нужда…
— Това със сигурност ще ви помогне да имате здрав и спокоен сън. — Помогнал на Станфорд да стане от масата и продължил да го придържа по пътя към банята.
Дмитри видял как Хари Станфорд сяда във ваната.
Станфорд вдигнал глава, погледнал студените очи на Дмитри и в този миг инстинктът му подсказал какво щяло да се случи:
— Не! — изкрещял той.
Понечил да се изправи. Дмитри сложил огромната си ръка върху главата на Хари Станфорд и го натопил под водата. Станфорд отчаяно се съпротивлявал, борел се за глътка въздух, но било невъзможно да мери сили с този гигант. Дмитри продължил да го държи така, докато морската вода проникнала в белите дробове на жертвата и всяко потрепване престанало. За миг постоял там запъхтян, после със залитане се придвижил до другата стая.
Дмитри отишъл до бюрото, като се опитвал да балансира при люлеенето на яхтата, взел няколко листа, отворил стъклената врата към външната веранда и бурният вятър с вой нахлул в помещението. Пръснал част от листовете по терасата, а останалите хвърлил през борда.
После, доволен, се върнал в банята и измъкнал тялото на Станфорд от ваната. Облякъл го в пижама, сложил му халат и чехли и отнесъл тялото на верандата. Дмитри се спрял за миг пред парапета, а после преметнал тялото през борда. Преброил пет секунди и чак тогава взел вътрешния телефон на яхтата и се развикал:
— Човек зад борда!
Докато слушаше как Дмитри е извършил убийството, Тайлър почувства истинска сексуална възбуда. Усещаше вкуса на водата, изпълнила дробовете на баща му, усещаше задъхването му за глътка въздух, ужаса му. След което — потъване в небитието.
„Свърши се“, помисли си Тайлър. После се поправи. „Не, играта едва сега започва. Време е да разиграя царицата“.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Последната шахматна фигура дойде на мястото си случайно. Тайлър размишляваше върху завещанието на баща си и почувства как го обзема гняв — Уди и Кендъл щяха да получат равни дялове с него. „Не го заслужават. Без мен двамата щяха да бъдат напълно зачеркнати от завещанието. Нямаше да имат нищо. Не е честно, но какво да направя?“