Той притежаваше дял от акциите, който получи от майка си преди толкова време. Сега си спомни думите на баща си: „Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да завземе контрола над цялата компания?“
„Заедно, пресмяташе Тайлър, Уди и Кендъл притежават две трети от акциите на компанията Станфорд Ентърпрайзис. Как бих могъл да взема надмощие само с моя малък допълнителен дял?“ И точно тогава го осени отговорът. Беше нещо толкова умно и находчиво, че направо го порази.
Трябва да ви уведомя и за друго — съществува възможност да бъде включен и още един наследник… В завещанието на баща ви изрично е упоменато, че наследството трябва да се подели поравно между всички негови потомци… Вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук…
„Ако Джулия се появи, ставаме четирима, прецени Тайлър. Успея ли да взема контрола на нейния дял, ще разполагам с петдесет процента от акциите на баща ми плюс онзи един процент, който вече притежавам. Ще мога да поема властта над Станфорд Ентърпрайзис. Ще седна на мястото на баща ми“. Следващата му мисъл беше: „Розмари е мъртва, а и сигурно никога не е споменавала на дъщеря си кой е нейният баща. Пък и защо изобщо е нужно да бъде истинската Джулия Станфорд?“
Отговорът беше Марго Поснър.
Той се запозна с нея два месеца по-рано точно след откриването на едно съдебно заседание. Съдебният пристав обяви на присъстващите в залата:
— Внимание, внимание! Окръжният съд започва заседанието, председател ще бъде почитаемият съдия Тайлър Станфорд. Всички да станат за посрещане на съда.
Тайлър дойде от кабинета си, седна на съдийското кресло и хвърли поглед към списъка на определените за разглеждане дела. Първото беше „Щатът Илиноис против Марго Поснър“, обвиненията — физическо насилие и опит за убийство.
Прокурорът се изправи:
— Ваше благородие, подсъдимата е опасна личност, която не бива да се оставя на свобода по улиците на Чикаго. Щатът ще докаже, че подсъдимата има дълга криминална история, а освен това е известна и като проститутка. Тя е от жените, работели за прочутия сводник на име Рейфиъл. През януари тази година двамата влезли в разпра и подсъдимата предумишлено и хладнокръвно стреляла срещу него и неговия съдружник.
— Загинал ли е някой от пострадалите? — попита Тайлър.
— Не, Ваше благородие. Били са настанени в болница с тежки наранявания. Пистолетът, собственост на Марго Поснър, е незаконно притежавано оръжие.
Тайлър се обърна да погледне подсъдимата и усети лека изненада. Външността й съвсем не отговаряше на току-що казаното за нея. Добре облечена, привлекателна млада жена към тридесет години, тя излъчваше някаква дискретна изисканост в пълно противоречие с повдигнатите обвинения. „Това идва само за да докаже, помисли си Тайлър, че човек никога не знае какво може да очаква“.
Изслуша аргументите и на двете страни, но погледът му не се откъсваше от подсъдимата. У нея имаше нещо, което му напомняше за сестра му.
Когато всички показания приключиха, оставиха съдебните заседатели да решават и след по-малко от четири часа те се върнаха с присъдата „виновен по всички точки на обвинението“.
Тайлър погледна подсъдимата и обяви:
— По настоящото дело съдът не намери никакви смекчаващи вината обстоятелства. Вследствие на това ви даваме присъда от пет години лишаване от свобода в Централния затвор в Дуайт… Следващото дело.
И чак когато отведоха Марго Поснър, Тайлър проумя какво му напомняше толкова за Кендъл. Тази жена имаше същите тъмносиви очи. Очите на Станфорд.
Тайлър така и не се сети повече за Марго Поснър до деня, когато му се обади Дмитри.
Макар и още в самото начало на шахматната игра, успешният й край бе вече гарантиран. Тайлър бе обмислил всеки ход. Приложи класическия гамбит с царицата: отказа се от начален ход, но измести царицата с две полета. Време беше играта да навлезе в центъра.
Тайлър отиде да посети Марго Поснър в женския затвор.
— Спомняте ли си кой съм? — попита Тайлър.
Тя се втренчи в него:
— Как бих могла да ви забравя? Та нали тъкмо вие ме изпратихте тук.
— Как намирате това място? — продължи да разпитва Тайлър.
Тя направи физиономия:
— Сигурно се шегувате! Та тук е истински ад.
— Какво ще кажете, ако излезете?
— Какво ще кажа, ако…? Сериозно ли говорите?
— Съвсем сериозно. Бих могъл да го уредя.
— Ами че това… това е страхотно! Благодаря. Но какво трябва да направя в замяна?
— Да, действително има нещо, което искам да направите за мен.
Тя го погледна кокетно.