— Разбира се. Нямате проблеми.
— Не това имах предвид.
— А какво имахте предвид, господин съдия? — Сега вече го гледаше предпазливо?
— Искам да ми помогнете да изиграем една малка шега на някого.
— Каква шега?
— Да се представите за един човек.
— Да се представя за друг човек? Но аз не знам как…
— Това ще ви донесе двадесет и пет хиляди долара.
Изражението й мигом се промени.
— Разбира се — бързо откликна тя. — Ще се представя за когото пожелаете. Кого точно имате предвид?
Тайлър се приведе напред и започна да й обяснява.
Тайлър уреди да освободят Марго Поснър под негова лична гаранция.
На главния съдия Кийт Пърси той обясни така:
— Научих, че е много талантлива художничка и имала огромно желание да живее нормален, почтен живот. Намирам за много важно да реабилитираме такъв тип хора винаги когато е във възможностите ни, не е ли така?
Кийт остана силно впечатлен и изненадан.
— Абсолютно си прав, Тайлър. Това, което правиш, е нещо чудесно.
Тайлър отведе Марго в дома си и цели пет дни от сутрин до вечер й даваше подробна информация за семейството си.
— Как се казват братята ти?
— Тайлър и Удръф.
— Удроу.
— Точно така… Удроу.
— Как сме свикнали да го наричаме?
— Уди.
— Имаш ли сестра?
— Да. Кендъл. Тя е дизайнерка.
— Омъжена ли е?
— Омъжена е за французин. Името му е… Марк Реноар.
— Рено.
— Рено.
— Как е било името на майка ти?
— Розмари Нелсън. Тя беше гувернантка на децата на Станфорд.
— Защо е напуснала?
— Надула е корема от…
— Марго! — смъмри я Тайлър.
— Искам да кажа, забременяла е от Хари Станфорд.
— Какво е станало с госпожа Станфорд?
— Самоубила се е.
— Какво ти е разказвала майка ти за децата на Станфорд?
Марго млъкна за момент, за да помисли.
— Е?
— Ами веднъж си бил паднал от водното колело.
— Не съм падал! — повиши тон Тайлър. — За малко щях да падна.
— Точно така. Уди за малко не го арестували, че брал цветя в Градската градина.
— Това беше Кендъл…
Тайлър беше безмилостен. Репетираха сценария отново и отново, до късно нощем, докато Марго оставаше без капка сила.
— Кендъл я ухапало куче.
— Мене ме ухапа куче, не Кендъл.
— Не мога да мисля повече — разтърка очи тя. — Толкова съм уморена. Искам да спя.
— Ще спиш по-късно!
— И колко време мислиш да продължава това? — попита смело Марго.
— Докато преценя, че си готова. Хайде сега пак да повторим всичко.
И те продължаваха така отново и отново, докато Марго научи ролята си отлично. Най-после настъпи денят, когато знаеше идеално отговора на всеки въпрос, зададен от Тайлър.
— Готова си — констатира доволен той.
После й подаде някакви документи.
— Какво е това?
— Само една техническа подробност — поясни небрежно Тайлър.
Онова, което я накара да подпише, беше документът, чрез който тя прехвърляше своя дял от имуществото на Станфорд върху една корпорация, контролирана от друга корпорация, контролирана на свой ред от един континентален филиал, чийто единствен собственик бе Станфорд. Нямаше начин сделката да бъде проследена и свързана с Тайлър.
Той даде на Марго пет хиляди долара в брой.
— Останалото ще получиш, когато работата свърши. — Ако, разбира се, успееш да ги убедиш, че си Джулия Станфорд.
От момента, в който Марго се появи в Роуз Хил, Тайлър влезе в ролята на адвокат на дявола. В шахмата това е класическият ход на противопоставянето.
„Сигурен съм, разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без някакво сигурно доказателство за нас е невъзможно да…“
„…Според мен тази жена е измамница…“
„…Колко слуги са работили в този дом, когато бяхме деца?… Десетки, нали? А някои са могли да знаят и всичко онова, което ни разказа тази млада жена… Всеки от тях би могъл да й даде тази снимка… Нека не забравяме, че тук става въпрос за огромно количество пари“.
Той осъществи победния си ход, когато поиска ДНК-експертиза. Вече се бе обадил на Хал Бейкър да му даде новите си инструкции: „Изкопай тялото на Станфорд и го унищожи“.
После дойде гениалната му мисъл за частния детектив. В присъствието на цялото семейство телефонира в офиса на областния адвокат в Чикаго: „Обажда се съдия Тайлър Станфорд. Доколкото разбрах, от време на време наемате частен детектив, който ви върши отлична работа. Името му е нещо като Симънс или…“
„А, сигурно имате предвид Франк Тимънс“.
„Тимънс! Да, точно така. Дали не бихте ми дали телефонния му номер, за да се свържа директно с него?“