— Толкова съжалявам. — Кендъл прегърна Пеги през рамо.
— Сигурна съм, че един ден Уди ще се оправи. — Пеги се опита да се усмихне. — Все пак полага усилия. Наистина. — Лицето й просветна. — Когато се оженихме, беше такъв веселяк. Непрекъснато се смеехме и забавлявахме. Носеше ми малки подаръци и… — Очите й се насълзиха. — Толкова много го обичам!
— Мога ли да ти помогна с нещо…
— Благодаря — прошепна Пеги. — Много си мила.
— Пак ще си поговорим. — Кендъл стисна ръката й.
Кендъл тръгна надолу по стълбите, за да се върне при другите. „Когато бяхме деца, мислеше си тя, още преди да умре мама, правехме такива чудесни планове. Ти ще станеш прочута дизайнерка, сестричке, а аз — най-великият спортист на света! И най-тъжното е, заключи Кендъл, че той наистина можеше да бъде такъв. А ето какво се получи накрая“.
Кендъл вече стигна до последното стъпало, когато към нея се приближи Кларк с поднос, върху който имаше писмо:
— Извинявайте, госпожо Кендъл. Един човек току-що донесе това за вас. — Той й подаде илика.
Кендъл погледна изненадано писмото.
— Кой…? — Тя кимна. — Благодаря ти, Кларк.
Кендъл отвори плика и лицето й пребледня.
— Не! — прошепна ужасена. Сърцето й започна да блъска лудо, изведнъж й прималя. Вкопчи се за масата и остана неподвижна, като се опитваше да си поеме въздух.
Малко по-късно Кендъл влезе в гостната с все така пребледняло лице.
— Марк… — Кендъл полагаше усилия да изглежда спокойна. — Може ли да излезеш за момент?
— Да, разбира се — вгледа се загрижено в нея той.
— Добре ли си? — обади се Тайлър.
— Добре съм, благодаря — усмихна се тя насила.
Хвана Марк за ръка, отведе го на горния етаж и го въведе в тяхната стая.
— Какво има? — попита Марк.
Кендъл му подаде плика. В писмото пишеше:
„Скъпа госпожо Рено,
Нашите поздравления! Дружеството ни за защита на дивите животни с огромно задоволство прочете за състоянието, което ще имате щастието да получите. Ние добре знаем за големия ви интерес към нашата работа и разчитаме на вашата бъдеща подкрепа. Ето защо ще ви бъдем много благодарни, ако през някой от следващите десет дни внесете един милион щатски долара по номера на нашата банкова сметка в Цюрих. Очакваме в най-скоро време вашия отговор.“
Както и в другите писма, всичките букви „е“ бяха размазани.
— Негодници! — избухна Марк.
— Как са разбрали, че съм тук? — недоумяваше Кендъл.
— Много просто, трябвало е само да разгърнат някой вестник — напомни огорчено Марк. Прочете отново писмото и поклати глава. — Ясно е, няма да престанат. Наистина се налага да се обадим на полицията.
— Не! — извика Кендъл. — В никакъв случай! Вече е прекалено късно! Не виждаш ли? Това ще бъде краят на всичко. На абсолютно всичко!
— Добре. Ще намерим някакъв изход. — Марк я прегърна и я притисна до себе си.
Но Кендъл добре знаеше, че изход няма.
Това се случи преди няколко месеца — през един от онези пролетни дни, които още от сутринта обещават да бъдат прекрасни. Кендъл отиде на рожден ден на своя приятелка в Риджфийлд, Кънектикът. Празненството беше чудесно: Кендъл си побъбри със стари приятели, изпи и чаша шампанско. По средата на един разговор внезапно погледна часовника си:
— О, не! Изобщо нямах представа колко късно е станало. Марк вече ме очаква.
Сбогува се набързо с приятелите, скочи в колата и потегли. По обратния път за Ню Йорк тя реши да мине по едно странично шосе с много завои, което щеше да я изведе право на главната магистрала. Караше с близо петдесет мили в час и тъкмо когато взимаше един остър завой, забеляза кола, паркирана отдясно на пътя. Машинално сви наляво и тогава една жена, понесла огромен букет свежи полски цветя, пресече тесния път. Кендъл панически се опита да я избегне, но вече беше късно.
Всичко се случи толкова странно и сякаш само за миг. При удара на жената с левия преден калник чу гаден тъп звук. Натисна спирачките и закова с остро скърцане. Цялата трепереше ужасена. Изтича към проснатата, обляна в кръв жена.
Кендъл застана до нея вцепенена. Накрая се приведе, обърна жената по гръб и видя изцъклените, незрящи вече очи.
— О, Боже! — прошепна Кендъл. Усети как й се повдига. Изправи се — беше отчаяна, не знаеше какво да направи. Огледа се ужасена наоколо. По пътя не се виждаха никакви коли. „Тя е мъртва, помисли си Кендъл. С нищо не мога да й помогна. Не беше моя вината, но всички ще ме обвинят за безотговорно шофиране в пияно състояние. Кръвната проба ще покаже алкохол. Ще ме пратят в затвора!“