Погледна за последен път тялото на жената и изтича обратно към колата. По хлътналия преден ляв калник имаше следи от кръв. „Трябва да я скрия в гараж, реши Кендъл. Полицията ще я търси“. Качи се в колата и потегли.
През останалата част от пътя до Ню Йорк Кендъл непрекъснато гледаше в огледалото за обратно виждане — очакваше всеки момент да се появи святкаща червена светлина и да чуе звук на сирена. Вкара колата в гаража на Деветдесет и шеста улица, където обикновено паркираше. Сам, собственикът на гаража, разговаряше с механика Ред. Кендъл слезе от колата.
— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави Сам.
— До… добър вечер. — Тя едва успяваше да спре тракането на зъбите си.
— Ще я оставите до утре сутринта?
— Да… да, моля.
Ред гледаше към калника.
— Има дълбока вдлъбнатина тука на калника, госпожо Рено. А това отгоре, сякаш е кръв.
Двамата мъже я погледнаха. Кендъл пое дълбоко въздух:
— Да. Ударих… ударих един елен на магистралата.
— Имали сте късмет, че повредата не е по-сериозна — отбеляза Сам. — Един мой приятел удари елен и направо си съсипа колата. — Той се ухили. — Ама за сърната това няма никакво значение.
— Ще ви помоля да го изчистите — каза напрегнато Кендъл.
— Разбира се.
Кендъл тръгна към изхода на гаража, но преди да излезе, се обърна. Двамата мъже гледаха втренчено калника.
Вкъщи Кендъл разказа на Марк за ужаса, който я бе сполетял.
— О, Боже! Мила моя, но как?… — прегърна я той.
Кендъл хлипаше:
— Не… не беше по силите ми да направя каквото и да било. Тя тръгна да пресича точно пред мен. Беше… беше брала цветя и…
— Не плачи! Сигурен съм, че вината не е твоя. Било е просто злополука. Трябва да съобщим на полицията.
— Знам. Прав си. Аз… аз трябваше да остана там и да ги изчакам. Просто… просто ме обзе истинска паника, Марк. Сега вече има и бягство от местопроизшествието. Но аз не можех да й помогна с абсолютно нищо. Беше мъртва. Трябваше да видиш лицето й. Ужасно.
Той продължи да я държи в прегръдките си, докато тя престана да хлипа.
Накрая Кендъл колебливо попита:
— Марк… наистина ли е необходимо да ходим в полицията?
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той.
Тя едва се сдържаше да не изпадне в истерия.
— Ами нали всичко вече е свършило? Нищо повече не може да върне живота на тази жена. Каква полза ще имат те да ме наказват? Не съм искала да го направя. Защо не се престорим, че подобно нещо просто никога не се е случвало.
— Кендъл, ако хванат някаква следа…
— Как? Наоколо нямаше никой.
— А твоята кола? Има ли някакви белези?
— Остана една вдлъбнатина. Казах на механика в гаража, че съм блъснала сърна. — Тя полагаше отчаяни усилия да говори спокойно. — Марк, никой не видя злополуката… Знаеш ли какво ще стане с мен, ако ме арестуват и ме пратят в затвора? Ще се простя с работата си, с всичко, което съм градила години наред, и за какво? За нещо, което вече е станало! Свършило е и толкоз! — Тя отново се разхлипа.
Той я притисна към себе си.
— Тихо, не плачи! Ще видим. Ще помислим.
Всички сутрешни вестници огласиха историята на първа страница. Най-драматичното в случая идваше от факта, че мъртвата жена била тръгнала към Манхатън, за да се омъжва. „Ню Йорк Таймс“ просто го съобщаваше, докато „Дейли Нюз“ и „Нюздей“ го бяха превърнали в сърцераздирателна драма.
Кендъл купи всички вестници и все повече се ужасяваше от постъпката си. Мислите й гъмжаха от предположения с мъчителното „ако“.
„Ако не бях ходила до Кънектикът за рождения ден на приятелката ми…“
„Ако си бях останала у дома през този ден…“
„Ако не бях пила нищо…“
„Ако жената беше набрала цветята няколко секунди по-рано или няколко секунди по-късно…“
„Аз съм виновна за убийството на друго човешко същество!“
Кендъл се замисли за ужасната мъка, която причини на двете семейства — на жената и на нейния годеник, и отново й се прииска да повърне.
Според вестниците полицията очакваше информация от всеки, който би могъл да даде някакви сведения за избягалия виновник.
„Няма начин да ме открият, помисли си Кендъл. От мен се иска само да се държа, сякаш нищо не се е случило“.
Когато на другата сутрин Кендъл отиде до гаража, за да си вземе колата, Ред беше там.
— Изчистих кръвта от колата — посрещна я той. — Искате ли да оправя и калника?
„Разбира се! Трябваше да се сетя по-рано за това“.
— Да, моля ви.
Ред я гледаше някак странно. Или може би само на нея й се струваше така?
— Сам и аз си говорихме за това вчера — продължа ваше той. — Странно е, знаете ли. Един елен трябваше да причини много по-големи щети.