— Да, но сигурно има някакъв начин да…
— Съжалявам. Няма никакъв друг начин.
Кендъл и Марк се спогледаха. По лицето на Кендъл се изписа истинско отчаяние. Марк се изправи:
— Благодаря ви, че ни отделихте време.
— Съжалявам, че не можах да ви помогна. — Той ги изведе от кабинета си.
Същата вечер Кендъл откара колата в гаража, за да паркира, но не видя нито Сам, нито Ред. Остави колата и тъкмо когато минаваше покрай малката канцелария, забеляза през прозореца една пишеща машина. Спря и се замисли дали не размазва буквата „е“. „Трябва да проверя“, реши тя.
Пристъпи напред, поколеба се за момент, но отвори вратата и влезе. Тъкмо стигна до пишещата машина и сякаш изневиделица отнякъде изникна Сам.
— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?
Тя стреснато се извърна.
— Не. Аз… аз просто оставих колата си. Лека нощ. — И тя забърза към вратата.
— Лека нощ, госпожо Рено.
На другата сутрин, когато Кендъл мина покрай канцеларията на гаража, пишещата машина беше изчезнала. На нейното място стоеше компютър.
Сам проследи погледа й:
— Бива си го, а? И тук трябва да си проличи, че сме в двадесети век, нали?
„Дали защото вече може да си го позволи?“
Същата вечер Кендъл разказа на Марк за откритието си.
— Възможно е, но ни трябват доказателства — отвърна замислено той.
В понеделник сутринта Надин посрещна Кендъл в офиса с думите:
— По-добре ли се чувствате вече, госпожо Рено?
— Да. Благодаря.
— Вчера имах рожден ден. Вижте само какво ми подари моят съпруг! — И тя извади от шкафа луксозно визонено палто. — Нали е красиво?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джулия Станфорд се радваше, че има съквартирантка като Сали. Сали беше винаги оптимистично настроена, весела и духовита. След преживения несполучлив брак се бе заклела никога повече да не се обвързва с мъж. Джулия обаче не разбираше какво точно означава „никога“ според понятията на Сали, защото всяка седмици тя, изглежда, излизаше с различни кавалери.
— Женените мъже са най-добрите — философстваше Сали. — Чувстват се виновни и затова непрекъснато ти купуват подаръци. А с неженения винаги трябва да си задаваш въпроса: „Защо още не е женен?“
— Ти не ходиш с никого, нали? — попита я веднъж Сали.
— Не. — Джулия си помисли за мъжете, които се бяха опитали да й определят среща. — Не искам да излизам с някого просто заради самото излизане, Сали. Трябва ми човек, на когото наистина да държа.
— Ето, значи съм ти намерила точно човек за теб! — изчурулика Сали. — Страшно ще ти хареса! Името му е Тони Винети. Разказах му всичко за теб и той умира от желание да се запознаете.
— Изобщо не мисля, че е нужно да…
— Ще дойде да те вземе утре вечер в осем.
Тони Винети беше висок, прекалено висок — беше дори странен като ръст, но приятен на вид. Имаше гъста тъмна коса, а усмивката му грейна подкупващо още в мига, в който видя Джулия.
— Сали не е преувеличавала значи. Ти наистина си страхотно парче!
— Благодаря. — Джулия усети лека тръпка на задоволство.
— Ходила ли си някога в „Хаустънс“?
Ставаше въпрос за един от най-хубавите ресторанти в Канзас Сити.
— Не. — Истината беше, че средствата не й позволяваха да се храни в „Хаустънс“. Даже и след неотдавнашното увеличение на заплатата й.
— Е, аз пък точно там съм запазил маса за двама.
По време на вечерята Тони говореше най-вече за себе си, но Джулия нямаше нищо против. Беше забавен и чаровен. „Направо ще те сбърка, страхотен е“, каза й предишния ден Сали. И наистина стана така.
Избраха си изискани блюда. Джулия поръча за десерт шоколадово суфле, а Тони поиска сладолед. Докато пиеха бавно кафето, Джулия си помисли: „Дали ще ме покани в апартамента си, ако ме покани, дали да отида? Не, не бива да приемам. Не и от първата среща. Ще ме вземе за евтино момиче. Когато пак излезем следващия път…“
Донесоха им сметката. Тони я прегледа внимателно.
— Изглежда точна. — И започна да отмята чертички върху листчето. — За теб бяха паят с месо и омарът…
— Да.
— Твои бяха също пържените картофи, салатата и суфлето, нали?
— Точно така… — тя го гледаше озадачено.
— Добре. — Гой сметна нещо набързо. — Твоята част от сметката е петдесет долара и четиридесет цента.
— Моля? — Джулия седеше като гръмната.
Тони се ухили: