— Нали ви знам колко сте независими днешните жени. Изобщо не разрешавате на мъжете да направят нещо за вас, нали? Е, добре — каза той великодушно, — аз обаче ще се погрижа и за твоята част от сметката.
— Съжалявам, че не се е получило нищо — извиняваше се Сали. — Иначе той наистина е голям сладур. Ще се видите ли пак?
— Прекалено скъпо ми излиза да се срещам с него — отвърна заядливо Джулия.
— Е, добре, имам наум един друг човек за тебе. Много ще ти хареса да…
— Не. Сали, наистина не искам…
— Имай ми доверие.
Тед Ридъл беше към тридесетте и Джулия трябваше да признае, поне пред себе си, че е доста привлекателен. Заведе я в ресторанта „Дженис“, известен с автентичната си хърватска кухня.
— Сали ми направи истинска услуга — сподели Ридъл. — Ти си страшно хубава.
— Благодаря.
— Сали споменавала ли ти е, че имам рекламна агенция?
— Не, не ми е споменавала.
— О, да. Притежавам една от най-големите фирми в Канзас Сити. Всички ме познават.
— Това е хубаво. Аз…
— Работим с някои от най-големите клиенти в цялата страна.
— Така ли? Не съм…
— О, да. Изпълняваме поръчки на разни знаменитости, банки, големи фирми, вериги от магазини…
— Ами, аз…
— …супермаркети. Може да се каже, че представяме всичките.
— Това е…
— Чакай да ти разкажа как започнах…
По време на вечерята той изобщо не млъкна и единствената му тема беше Тед Ридъл.
— Вероятно е бил просто нервен — извиняваше се Сали.
— Не! Ще ти кажа, че по-скоро изнерви мен. Ако те интересува живота на Тед Ридъл от мига на раждането му до днес, можеш направо да ме попиташ!
— Джери Маккинли. Ей сега се сетих. Преди време се срещаше с една моя приятелка. Направо се побърка по него.
— Благодаря, Сали, но вече не.
— Ще му се обадя още сега.
На другата вечер се появи Джери Маккинли — симпатичен на вид, а и като човек се оказа много мил и приятен. Едва прекрачил прага, той погледна Джулия и каза:
— Такива предварително уредени срещи между непознати винаги са трудни. Самият аз съм доста стеснителен, така че мога да разбера как се чувстваш в момента, Джулия.
Тя веднага го хареса.
Отидоха да вечерят в китайския ресторант на Стейт Авеню.
— Ти работиш в някаква архитектурна фирма. Сигурно е много интересно. Струва ми се, хората не си дават сметка колко важни всъщност са архитектите.
„Чувствителен е“, помисли си радостно Джулия. Тя се усмихна:
— Напълно споделям мнението ти.
Вечерта минаваше много приятно и колкото повече разговаряха, толкова повече го харесваше Джулия. Реши да бъде смела:
— Искаш ли да дойдеш до нашия апартамент за още едно питие преди лягане? — попита тя.
— Не. Хайде да отидем в моето жилище.
— В твоето жилище?
Той се приведе напред и стисна ръката й:
— Точно там си държа камшиците и веригите.
Хенри Уесън притежаваше счетоводна фирма в сградата, където се помещаваше „Питърс, Истман и Толкин“. Две-три сутрини седмично Джулия се озоваваше в асансьора с него. Той изглеждаше доста приятен — малко над тридесетте, излъчваше дискретна интелигентност, имаше жълтеникаво-червена коса и очила с черни рамки.
Запознанството им започна с любезни кимвания, после с „Добро утро“, след това с „Днес изглеждате много добре“, а след няколко месеца се стигна до: „Чудя се дали ще имате нещо против да вечеряме заедно някой ден?“ Той я гледаше нетърпеливо и очакваше отговор.
Джулия се усмихна:
— Добре.
За Хенри това беше любов от пръв поглед. Щом прие поканата му, той заведе Джулия в един от най-луксозните ресторанти в Канзас Сити. Хенри очевидно бе много развълнуван, че излиза с нея.
Разказа й накратко за себе си:
— Роден съм тук, в добрия стар Канзас Сити. Баща ми също се е родил тук. Крушата не пада по-далеч от дървото. Нали ме разбираш какво искам да кажа?
Да, Джулия го разбираше.
— Винаги съм знаел, че искам да стана счетоводител. След училище отидох да работя във финансовата корпорация „Бигелоу & Бенсън“. Сега вече имам своя собствена фирма.
— Много хубаво — съгласи се Джулия.
— Това е почти всичко, което има да се казва за мен. Разкажи ми сега за теб.
Джулия остана мълчалива за момент. „Аз съм незаконната дъщеря на един от най-богатите хора в света. Сигурно си чувал за него. Съвсем наскоро се удави. Наследница съм на неговото имущество“. Тя огледа красивото помещение. „Бих могла да купя този ресторант, ако поискам. Сигурно бих могла да купя и целия град, ако поискам“.
— Джулия? — Хенри я гледаше втренчено.
— О! Аз… Съжалявам. Родена съм в Милуоки. Моят… моят баща умрял, когато съм била малка. Аз и майка ми обикаляхме много из цялата страна. Когато тя почина, реших да остана тук и да си намеря работа. — „Надявам се, че не съм си вирнала носа“.