— Не, не е вярно. Аз… Тези неща бяха на майка ми.
Сали сви рамене.
— Добре. — Тя се протегна към някакъв лист. Беше страница от някакво скандално списание: заглавието веднага привлече вниманието й:
„МАГНАТ ПРАВИ ДЕТЕ НА ГУВЕРНАНТКАТА НА СВОИТЕ ДЕЦА — ИЗВЪНБРАЧНО БЕБЕ — МАЙКАТА И БЕБЕТО ИЗЧЕЗВАТ!“
— Господи! Ти си дъщеря на Хари Станфорд! — Сали зяпаше Джулия с отворена уста.
Джулия стисна устни. Поклати глава и продължи да събира книжата в кутията.
— Така ли е?
Джулия се спря:
— Моля те, предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.
Сали скочи на крака:
— Предпочиташ да не говориш за това? Та ти си дъщеря на един от най-богатите хора на света, обаче предпочиташ да не говориш за това? Да не си луда?
— Сали…
— Знаеш ли колко струваше този човек? Милиарди.
— Нямам нищо общо с това.
— Ако си негова дъщеря, това е свързано най-вече с тебе. Та ти си му наследница! Трябва просто да съобщиш на семейството коя си и да…
— Не.
— Какво не?
— Ти не разбираш. — Джулия се изправи, а после се отпусна върху леглото. — Хари Станфорд е бил ужасен човек. Той е изоставил майка ми. Тя го мразеше, аз също го мразя.
— Човек не мрази хората с толкова много пари. Само проявява разбиране към тях.
Джулия поклати глава:
— Не искам нищо от тези пари.
— Джулия, наследници като теб не живеят в такива долнопробни апартаменти, не си купуват дрехи от битпазар и не взимат пари назаем, за да си плащат наема. На хората от твоето семейство ще им бъде страшно неприятно да разберат, че живееш така. Това би било истинско унижение за тях.
— Те дори не знаят, че съм жива.
— Тогава трябва да им кажеш.
— Сали…
— Да?
— Хайде да престанеш да говориш вече по въпроса.
Сали дълго време я гледа, без да отрони дума.
— Разбира се. Между другото, не би ли ми заела един-два милиона до заплата, а?
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Тайлър чувстваше, че го обзема лудост. Вече двадесет и четири часа не спираше да търси Лий на домашния му телефон, но там не се обаждаше никой. „С кого ли е сега, измъчваше се Тайлър. Какво ли правят в момента?“
Взе слушалката и набра номера за пореден път. Телефонът звъня дълго, Тайлър тъкмо щеше да затваря, когато чу гласа на Лий.
— Ало.
— Лий! Как си?
— Кой, по дяволите, е това?
— Аз съм, Тайлър.
— Тайлър? — Настъпи кратка пауза. — А, да.
Тайлър усети как го прободе остро разочарование.
— Как си?
— Добре — отвърна Лий.
— Нали ти съобщих, че ще имам прекрасна изненада за теб.
— Да? — В гласа му прозвуча отегчение.
— Спомняш ли си за онова пътуване до Сен Тропе на красива бяла яхта?
— Е, и?
— Какво ще кажеш да го осъществим следващия месец?
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно сериозно, можеш да си напълно сигурен.
— Ами, не знам. Значи ти имаш приятел с яхта?
— Не, аз самият съм решил да си купувам яхта.
— Нали не си се натряскал, господин съдия?
— Да съм се…? Не, не! Просто току-що се видях с пари. И то страшно много пари.
— Сен Тропе, а? И-ха, звучи страхотно. Естествено, че ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб.
Тайлър усети дълбоко чувство на облекчение.
— Прекрасно! Междувременно недей да… — Той дори не искаше да си помисли за това. — Ще ти се обаждам, Лий. — После остави слушалката и седна на ръба на леглото. „Ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб“.
Представи си как двамата обикалят света на красива яхта. Заедно.
Тайлър взе телефонния указател и запрелиства жълтите му страници.
Бюрото на фирмата „Джон Олдън Яхтс“ се намираше на търговския пристан в Бостън. Търговският посредник се приближи към Тайлър при влизането му.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине?
Тайлър го погледна и съобщи нехайно:
— Бих искал да купя яхта. — Думите му се изляха някак забързано.
Яхтата на баща му сигурно щеше да бъде част от наследството, но Тайлър нямаше намерение да бъде на една яхта заедно с брат си и сестра си.
— Моторна или ветроходна?
— Ами… хм… не знам точно. Искам да обикалям света с нея.
— Може би имате предвид моторна яхта.
— Трябва да бъде бяла.
Търговският посредник го изгледа учудено.
— Да, разбира се. Колко широка яхта имате предвид?
„Блу Скайс“ е широка шест метра.
— Седем метра.
Търговският посредник запремига насреща му.
— А, да, разбирам. Но, естествено, такава яхта ще бъде много скъпа, господин… хм…
— Съдия Станфорд. Хари Станфорд ми беше баща.
Лицето на мъжа срещу него светна.