— Парите не са проблем — поясни Тайлър.
— Естествено, че не са! Е, господин съдия Станфорд, ще ви намерим яхта, за която всички ще ви завиждат. Бяла, разбира се. Междувременно мога да ви предложа описанията на яхтите, които в момента се продават. Обадете ми се, когато решите кои от тях представляват интерес за вас.
Уди Станфорд си мислеше за понита за поло. Досега му се налагаше да язди понитата на приятели, но вече е в състояние да си купи половин дузина най-прекрасни понита в света.
Беше на телефона и разговаряше с Мими Карсън.
— Искам да купя твоите понита — гласът на Уди бе изпълнен с вълнение. Замълча за момент, за да чуе отговора й. — Точно така, цялата конюшня. Говоря съвсем сериозно. Сега вече…
Разговорът им продължи половин час, а когато затвори телефона, Уди се хилеше доволно. Тръгна да търси Пеги.
Седеше сама на верандата. Уди все още можеше да види синините по лицето й — последица от ударите му.
— Пеги…
— Да? — Тя го погледна предпазливо.
— Да?
— Искам да поговоря с теб. Не… не знам всъщност откъде да започна.
Тя мълчеше и чакаше. Той си пое дълбоко въздух:
— Знам, че бях отвратителен съпруг. Някои от нещата са наистина непростими. Но, мила моя, всичко сега ще се промени. Нима не разбираш? Ние сме богати. Страшно богати. Искам да направя всичко според твоите желания. — Той хвана ръката й. — Този път вече ще оставя наркотиците. Наистина ще ги оставя. Ще заживеем съвсем различен живот.
Тя го погледна в очите и произнесе глухо:
— Вярваш ли в това, което ми казваш, Уди?
— Да. Обещавам ти. Казвал съм го и преди, но този път наистина ще стане. Взел съм твърдо решение. Ще отида в някоя добра клиника. Искам да се измъкна от този ад, в който бях. Пеги… — В гласа му се долавяше отчаяние. — Неспособен съм да го направя без теб. Знаеш, че не мога…
Дълго време тя остана загледана в него, после го прегърна.
— Горкото ми бебче. Знам — прошепна тя, — знам. Ще ти помогна…
Вече беше време Марго Поснър да си замине. Тайлър я намери в кабинета. Затвори вратата след себе си.
— Исках просто още веднъж да ти благодаря, Марго.
— Беше забавно. Наистина си прекарах чудесно. — Вдигна глава и го погледна дяволито: — Може би трябва да стана актриса.
— Би се справила чудесно с такава професия — усмихна се той. — Ти определено успя да заблудиш цялата публика тук.
— Успях, нали?
— Ето ти останалата част от парите. — Той извади пощенски плик от джоба си. — А също и самолетния ти билет обратно до Чикаго.
— Благодаря.
Той погледна часовника си.
— Добре ще е вече да се приготвяш.
— Да, да. Исках само да знаеш, че ти оставам благодарна за всичко. Имам предвид, че ме измъкна от затвора, както и всичко останало.
Той се усмихна:
— Няма нищо. Приятно пътуване.
— Благодаря.
Наблюдава я, докато тя се качваше по стълбите, за да си приготви багажа. Играта свърши. „Шах и мат“.
Марго Поснър подреждаше куфара си в стаята, когато при нея влезе Кендъл.
— Здрасти, Джулия, исках само да… — Тя се спря. — Какво правиш?
— Отивам си у дома.
— Толкова скоро? — Кендъл я погледна изненадано. — Защо? Известно време очаквах да прекараме заедно, за да се опознаем. Имаме да наваксваме за толкова години.
— Така е. Е, ще го направим някой друг път.
Кендъл приседна на ръба на леглото:
— Сякаш е някакво чудо, нали? Да се открием след всичките тези години?
— А, да. Истинско чудо, така е. — Марго продължаваше да си събира нещата.
— Сигурно се чувстваш като Пепеляшка. Искам да кажа, в един момент си живееш абсолютно нормален живот, а в следващия някой ти подава един милиард долара.
— Какво? — Марго се спря като закована.
— Казах…
— Един милиард долара?
— Да. Според завещанието на татко всеки един от нас наследява по толкова.
— Всеки от нас получава по един милиард долара? — Марго гледаше слисано Кендъл:
— Не ти ли казаха?
— Не — отвърна бавно Марго. — Не ми казаха. — По лицето й се появи замислено изражение. — Знаеш ли, Кендъл, права си. Може би ще е хубаво да се опознаем по-добре.
В солариума Тайлър разглеждаше снимки на яхти.
— Извинете ме, господин съдия Станфорд. Търсят ви на телефона. — Кларк бе застанал на две крачки от него.
— Ще говоря тук.
— Тайлър? — Беше Кийт Пърси от Чикаго.
— Да.
— Имам страхотна новина за теб!
— О?
— Решил съм да се оттегля по-рано от поста си. Какво ще кажеш ти да станеш върховен съдия на областта?
Тайлър едва се сдържа да не се изкикоти:
— Би било чудесно, Кийт.