— Ами тогава, мястото е твое!
— Не… не знам просто какво да кажа. — „Какво да му отговоря? Да му обясня, че милиардерите не седят на съдийското кресло в някаква си малка, кирлива съдебна зала в Чикаго, за да раздават присъди на пропадналата част от човечеството? Или че ще бъда прекалено зает с околосветските си обиколки на моята яхта?“
— Кога можеш да се върнеш в Чикаго?
— Ще се позабавя малко — отвърна Тайлър. — Тук имам да свърша още доста неща.
— Е, добре, ще те чакаме.
„Не се оставяй да ти секва дъхът“, помисли Тайлър и бързо приключи:
— Довиждане.
Затвори телефона и погледна часовника си. Време беше Марго да тръгва към аерогарата. Качи се горе, за да провери дали е готова.
При влизането му в стаята Марго разопаковаше куфара си.
— Още ли не си готова — погледна я изненадано той.
Тя вдигна глава към него и се усмихна:
— Не — усмихната го изгледа тя. — Разопаковам си багажа. Размислих и реших, че тук ми харесва. Може би ще трябва да поостана малко.
— За какво говориш? — намръщи се Тайлър. — Трябва да хванеш самолета за Чикаго.
— Ще има и друг самолет, господин съдия. — Тя се ухили. — Нищо чудно дори да си купя свой собствен.
— Какво ми говориш?
— Ти ми каза, че искаш да ти помогна да изиграем една малка шегичка на някого.
— Да?
— Е, да, но се оказва, че глупавата съм аз. А аз струвам един милиард долара.
Лицето на Тайлър придоби студен израз.
— Искам да се махаш оттук. Веднага.
— Така ли? Смятам да си тръгна, когато съм готова. А аз все още не съм.
Тайлър я наблюдаваше внимателно.
— Какво… какво искаш?
Тя кимна.
— Така вече е по-добре. Единия милиард долара, които е предвидено да получа. Възнамеряваше да го запазиш за себе си, нали? Смятах, че играеш някаква дребна игричка, за да измъкнеш малко пари, но един милиард долара! Това вече е съвсем друга игра! Според мен заслужавам част от тях.
На вратата се почука.
— Извинете — обади се Кларк. — Обядът е сервиран.
Марго се обърна към Тайлър.
— Ти върви да обядваш. Аз няма да идвам. Трябва да направя няколко важни поръчки.
По-късно същия следобед в Роуз Хил започнаха да пристигат всевъзможни пакети. Имаше кутии с рокли от Армани, спортно облекло от Скааси Бутик, дамско бельо от Джордан Марш, самурено палто от Найман Маркус и диамантена огърлица от Картие. Всички пакети бяха адресирани до госпожица Джулия Станфорд.
Марго се върна в къщата към четири и половина. Вбесен, Тайлър я очакваше на вратата.
— Какво си въобразяваш, че можеш да правиш? — попита ядосано той.
— Просто имах нужда от някои неща — усмихна се тя. — В края на краищата сестра ти трябва да бъде добре облечена. Не си ли съгласен? Забележително е колко неща на кредит може да ти отпусне всеки магазин, когато носиш фамилията Станфорд. Ти ще се погрижиш за сметките, нали?
— Джулия…
— Марго — припомни му тя. — Между другото, видях снимките на яхтите. Да не би да си намислил да си купуваш яхта?
— Това изобщо не те засяга.
— Не бъди толкова сигурен. Може би двамата с теб ще направим едно пътешествие по море. Ще наречем яхтата Марго. А защо не „Джулия“? Заедно ще обиколим света. Аз не обичам да съм сама.
Тайлър се замисли за момент.
— Изглежда, съм те подценил. Ти си много умна млада жена.
— Като се има предвид, че го казваш ти, това е голям комплимент.
— Надявам се, че си също и разумна млада жена.
— Зависи. Какво наричаш „разумна“?
— Един милион долара. В брой.
Сърцето й започна да бие ускорено.
— И ще задържа нещата, които купих днес?
— Всичките.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Дадено.
— Добре. Ще ти донеса парите колкото е възможно по-скоро. През някой от следващите дни ще се върна Чикаго. — Извади ключ от джоба си и й го подаде. — Това е ключът от моята къща. Искам да останеш там и да ме чакаш. И недей да разговаряш с никого.
— Съгласна съм. — Марго се опитваше да прикрие вълнението си. „Може би трябваше да ти поискам повече“, помисли си тя.
— Ще ти запазя билет за следващия самолет до Чикаго.
— А нещата, които купих?
— Ще поръчам да ти ги изпратят.
— Не е зле. Хей, ние двамата с теб добре се уредихме от тая работа, нали?
Той кимна.
— Да. Наистина.
Тайлър изпрати Марго до аерогарата. Не летището тя попита:
— Какво ще кажеш на другите? Имам предвид за моето заминаване.
— Че твоя много близка приятелка, която живее в Южна Америка, се е разболяла и ти се налага да я посетиш.
Тя го погледна замислено.
— Искаш ли да знаеш нещо, господин съдия? Онова пътешествие с яхтата щеше да бъде голямо забавление.