По високоговорителя повикаха пътниците за нейния полет.
— Това май е за мен.
— Приятно пътуване.
— Благодаря. Ще се видим в Чикаго.
Тайлър я проследи как влезе в терминала за заминаващите и изчака, докато самолетът излетя. После се върна в лимузината и разпореди на шофьора: — Роуз Хил.
Тайлър отиде направо в стаята си и телефонира на главния съдия Кийт Пърси.
— Всички те очакваме, Тайлър. Кога се връщаш? Намислили сме да организираме малко празненство в твоя чест.
— Много скоро, Кийт — отвърна Тайлър. — Междувременно бих искал да те помоля за помощ по повод на един нововъзникнал проблем.
— Разбира се. С какво мога да ти бъда полезен?
— Става дума за углавен престъпник, комуто опитах да помогна. Марго Поснър. Струва ми се, казах ти за нея.
— Спомням си, да. Какъв е проблемът?
— Горката женица се е побъркала и си е въобразила, че ми е сестра. Проследила ме чак до Бостън, а после се опита да ме убие.
— Господи! Какъв ужас!
— В момента пътува обратно към Чикаго, Кийт. Откраднала е ключа от къщата ми и изобщо не знам какво е намислила да прави по-нататък. Тази жена е опасен душевноболен човек. Заплаши, че ще убие цялото ми семейство. Искам да бъде въдворена в затвора за душевноболни в Рийд. Ако ми изпратиш по факса документите по въдворяването, веднага ще ги подпиша. После лично ще уредя психиатричните експертизи, които трябва да бъдат извършени.
— Разбира се, Тайлър. Веднага ще се погрижа.
— Ще ти бъда много благодарен. Тя пътува с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс. Самолетът пристига в осем и петнадесет довечера. Предлагам ти да изпратиш хора, които да я приберат още от летището. Предупреди ги да внимават. В Рийд трябва да я оставят под максимална охрана и да не допускат никакви посетители.
— Ще се погрижа за всичко. Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това, Тайлър.
В гласа на Тайлър се прокрадна лека небрежност:
— Е, нали знаеш приказката, Кийт: „Каквото и добро да сториш, не ти се отплаща със същото“.
По време на вечерята Кендъл попита:
— Джулия няма ли да бъде с нас тази вечер?
— За съжаление, не — каза със скръб в гласа Тайлър. — Помоли ме да ви кажа „довиждане“. Наложи се да се погрижи за нейна приятелка в Южна Америка, която получила удар. Беше съвсем неочаквано.
— Но завещанието още не е…
— Джулия ми повери пълномощията над своя дял и иска да се погрижа да бъде внесен в сметка под мое попечителство.
Един от прислужниците постави пред Тайлър чиния с бостънска зеленчукова яхния с миди.
— А — възкликна той, — това изглежда толкова вкусно. Тази вечер съм много гладен.
Самолетът с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс пристигна на международното летище О’Хеър по разписание. По високоговорителя се разнесе остър глас:
— Дами и господа, моля, затегнете предпазните колани, ако обичате!
В прекрасно настроение през целия полет, Марго Поснър си представяше какво ще прави с единия милион, всичките дрехи и бижута, които си накупи. „И цялата тая работа стана само защото ме арестуваха! Е, това ако не е удар!“
Самолетът се приземи, Марго събра ръчния си багаж и тръгна да слиза по подвижната стълба. Един стюард вървеше точно зад нея. Близо до самолета имаше линейка с двама военни санитари и един лекар. Стюардът ги видя и посочи Марго.
Щом Марго слезе от стълбата, единият от мъжете се приближи към нея.
— Извинете.
— Да? — погледна го Марго.
— Вие ли сте Марго Поснър?
— Да, защо? Какво се е…?
— Аз съм доктор Зимерман. — Той я хвана над лакътя. — Бихме искали да дойдете с нас, ако обичате. — И той я поведе към линейката.
Марго се опита да се отскубне:
— Чакайте малко! Какво правите?
Другите мъже вече бяха минали от двете й страни, за да й хванат ръцете.
— Просто елате с нас, без да се съпротивлявате, госпожице Поснър — каза докторът.
— Помощ! — разпищя се Марго. — Помогнете ми!
Останалите пътници стояха около нея и гледаха слисани.
— Какво сте ме зяпнали? — крещеше Марго. — Нима не виждате? Отвличат ме! Аз съм Джулия Станфорд! Аз съм дъщеря на Хари Станфорд!
— Разбира се, че сте — утешаваше я доктор Зимерман. — Само се успокойте.
Всички присъстващи смаяно наблюдаваха как мъжете набутаха Марго отзад в линейката, докато тя риташе и пищеше.
Вътре в линейката докторът извади спринцовка и я забоде в ръката на Марго.
— Отпуснете се — посъветва я той. — Всичко ще бъде наред.
— Сигурно сте полудели! — каза Марго. — Сигурно сте… — Очите й започнаха да се затварят.
Вратите на линейката се затръшнаха и тя бързо потегли напред.