Когато докладваха на Тайлър за случилото се, той се разсмя на глас. Опита се да си представи как са прибрали алчната кучка. Щеше да уреди да я държат в затвор за душевноболни до края на живота й.
„Сега вече играта наистина свърши, мислеше той. Аз успях! Старият ще се обърне в гроба си — ако изобщо има такъв, — като разбере, че поемам контрола над Станфорд Ентърпрайзис. Ще дам на Лий всичко, за което някога е мечтал“.
Идеално. Всичко беше идеално.
Събитията от деня изпълниха Тайлър със сексуална възбуда. „Трябва ми малко облекчение“. Отвори куфарчето си и от най-задната му част извади копие на „Дамрон“ с адресите на всички хомосексуални клубове в страната. За Бостън бяха изброени няколко гей-бара.
Избра си „Куест“ на Бойлстън Стрийт. „Ще пропусна вечерята. Отивам направо в клуба“.
Джулия и Сали се обличаха за работа.
— Как мина срещата ти с Хенри снощи? — понита Сали.
— Както винаги.
— Толкова зле, а? Все още ли ти прави официални предложения за брак?
— За бога, престани! — отвърна Джулия. — Хенри е много мил, но… — Тя въздъхна. — Не е за мен.
— Той може и да не е за теб — съгласи се Сали, — но тези неща тук са лично за теб и подаде на Джулия пет пощенски плика.
Всичките съдържаха известия за неплатени сметки. Джулия ги отвори. На три от тях пишеше „ПРОСРОЧЕНА“, а на друга — „ТРЕТО ИЗВЕСТИЕ“. Джулия ги поразгледа за момент.
— Сали, дали не би могла да ми заемеш…
— Изобщо не мога да те разбера — Сали я гледаше смаяно.
— Какво искаш да кажеш?
— Бъхтиш се като робиня, не смогваш да си платиш сметките, а можеш само с едно мръдване на малкия си пръст да пипнеш няколко кръгли милиончета, без да броим хилядарките.
— Това не са мои пари.
— …Разбира се, че са твои! — отсече рязко Сали. — Хари Станфорд е бил и твой баща, нали? Ерго, ти притежаваш законни права над дял от неговото имущество. А аз не използвам думата „ерго“ много често.
— Забрави за това. Вече ти казах как се е отнесъл с майка ми. Той нямаше да иска да ми остави и петак.
Сали въздъхна.
— По дяволите! А аз се надявах да живея с милионерка!
Слязоха заедно до паркинга. Мястото, на което стоеше колата на Джулия, беше празно. Тя гледаше като гръмната голото пространство.
— Няма я!
— Сигурна ли си, че точно тук паркира снощи? — попита Сали.
— Да.
— Някой я е откраднал!
Джулия поклати глава.
— Не…
— Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна и погледна Сали:
— Сигурно са си я взели обратно. Не съм плащала вече три вноски.
— Прекрасно — простена Сали. — Просто прекрасно.
На Сали не й излизаше от главата положението на нейната съквартирантка. „Всичко е като във вълшебна приказка,“ мислеше си тя. Принцеса, която не знае, че е принцеса. Само дето в този случай принцесата много добре знае каква е, но е прекалено горда, за да направи нещо. Не е честно! Семейството разполага с всичките тези пари, а тя няма никакви. Е, добре, щом тя не иска да направи нищо, напук на всички аз ще го направя. Накрая тя ще ми бъде благодарна.
Същата вечер, щом Джулия излезе, Сали прерови кутията с изрезките и взе една статия от неотдавнашен вестник, в която се споменаваше, че наследниците на Станфорд са се върнали в Роуз Хил за погребалната церемония.
„Ако принцесата не иска да отиде при тях, помисли си тя, те ще дойдат при принцесата“.
Седна и започна да пише писмо. Беше адресирано до съдия Тайлър Станфорд.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Тайлър Станфорд подписа документите по въдворяването на Марго Поснър в затвора за душевноболни в Рийд. Още трима психиатри трябваше да дадат писмено съгласие по случая, но той знаеше, че ще го уреди.
Още веднъж се върна мислено към всичко, което направи от самото начало, и стигна до заключението, че в цялата замислена от него игра не е допуснал никаква грешка. Дмитри изчезна в Австралия, отърва се и от Марго Поснър. Оставаше Хал Бейкър, но той няма да създаде проблем. Всеки си има слабо място, а слабото място на Бейкър е глупавото му семейство. „Не, Бейкър никога няма да проговори, защото не би понесъл мисълта да прекара цял живот в затвора, далеч от своите скъпи домашни“.
Всичко беше изпипано идеално.
„Щом легализират завещанието, се връщам в Чикаго да взема Лий. Може би дори ще си купим къща в Сен Тропе. — Само мисълта за това възбуди въображението му. — Ще обиколим света с моята яхта. Винаги съм искал да видя Венеция… и Позитано… и Капри… Ще отидем на сафари в Кения, заедно ще съзерцаваме Тадж Махал на лунна светлина. И на кого дължа всичко това? На татко. Добрият ми стар татко“. „Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като тебе…“