ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Дерматологът поклати глава.
— Лекувал съм и други подобни случаи, но толкова тежко положение не съм виждал никога.
Хал Бейкър се почеса по ръката и кимна.
— Разбирате ли, господин Бейкър, за нас имаше само три възможности. Вашият сърбеж може да е причинен от гъбички, да е вследствие на алергия или да е на нервна почва. Според кожната проба от ръката ви, която разгледах под микроскоп, не става въпрос за гъбички. А вие твърдите, че на работното място не се занимавате с химикали…
— Точно така.
— Ето, значи вероятностите се сведоха до една-единствена. Вие страдате от Liehen Simplex Chronicus, или с други думи — локален невродерматит.
— Звучи ужасно. Не можете ли да направите нещо?
— За щастие, можем. — Докторът извади една тубичка от шкафа в ъгъла на кабинета и я отвори. — В момента ръката сърби ли ви?
Хал Бейкър отново се почеса:
— Да. Направо ме гори.
— Искам да втриете част от този мехлем в дланта си.
Хал Бейкър изстиска малко крем от тубичката и започна да го разтрива върху ръката си. Сякаш си сложи някакво чудотворно мазило.
— Сърбежът престана! — изненада се Бейкър.
— Чудесно. Използвайте мехлема и повече няма да имате никакви проблеми.
— Благодаря ви, докторе. Не мога да ви опиша какво облекчение усетих.
— Ще ви дам рецепта. Задръжте и тази тубичка.
— Благодаря ви.
Хал Бейкър караше към дома си и си пееше на глас. Откакто срещна съдия Тайлър Станфорд, сега за първи път не го сърбеше ръката. Изпитваше прекрасно чувство на облекчение. Продължаваше да си подсвирква, докато вкарваше колата в гаража и влезе в кухнята. Хелън го очакваше.
— Търсиха те по телефона — уведоми го тя. — Обади се някакъв си господин Джоунс. Било спешно.
Ръката пак го засърбя.
Беше удрял хора, но го бе правил само от любов към децата си. Беше извършил някои престъпления, но пак заради семейството си. За себе си Хал Бейкър не смяташе, че някога бе губил мярката или че има сериозна вина за нещо. Но този път беше различно. Ставаше дума за съвсем хладнокръвно убийство.
Когато се обади на човека, който го бе търсил, започна да протестира:
— Не мога да направя това, господин съдия. Намерете си друг.
На отсрещната страна настъпи мълчание. После го попитаха:
— Как е при семейството?
Полетът до Канзас Сити мина гладко и благополучно. Съдия Станфорд му даде подробни указания. „Името й е Джулия Станфорд. Имаш адреса и номера на апартамента. Не знае, че ще се появиш. От теб се иска само да отидеш там и да се оправиш с нея“.
Взе такси от централната аерогара на Канзас Сити до центъра на града.
— Хубав ден — подхвърли шофьорът.
— А-ха.
— Откъде пристигате?
— От Ню Йорк. Тук живея.
— Хубаво местенце за живот си е това.
— Вярно е. Ще трябва да свърша някоя и друга работа по къщата. Ще ме оставите ли за малко пред някой железарски магазин?
— Дадено.
Пет минути по-късно Хал Бейкър обясняваше на един продавач в магазина:
— Трябва ми ловджийски нож.
— Имаме точно каквото търсите, господине. Бихте ли дошли след мен, моля?
Ножът беше направо чудо — около петнадесет сантиметра, с остър заточен връх и назъбени остриета.
— Ще ви свърши ли работа?
— Идеален е — одобри Хал Бейкър.
— В брой ли ще платите, или с чек?
— В брой.
Следващата му спирка беше магазин за канцеларски принадлежности.
Хал Бейкър оглежда около пет минути жилищния блок на Меткалф Авеню 1425, като добре проучи входовете и изходите. После си тръгна и се върна чак към осем часа вечерта, когато се стъмваше. Искаше да е сигурен, че Джулия Станфорд вече се е прибрала, ако през деня ходи на работа. Направи му впечатление отсъствието на портиер. Въпреки асансьора се качи по стълбите. Не беше гот да живееш в малки затворени пространства. Точно като капани. Стигна до третия етаж. Апартамент 3В беше в дъното на коридора отляво. Ножът беше прикачен към вътрешния джоб на сакото му. Натисна звънеца. След малко вратата се отвори и той видя привлекателна млада жена.
— Здравейте. — Тя имаше хубава усмивка. — С какво мога да ви помогна?
Беше по-млада, отколкото очакваше, и мимоходом се зачуди защо съдия Станфорд иска да я убие. „Е, това не е моя работа“. Извади визитна картичка и й я подаде:
— Аз съм от центъра за статистически изследвания „Нилсън Къмпани“ — обясни той любезно. — В този район нямаме представители на групата Нилсън и търсим хора, които биха проявили интерес към нашата работа.
— Не, благодаря. — Жената поклати глава и понечи да затвори вратата.