— Плащаме по сто долара на седмица.
Вратата остана полуотворена.
— Сто долара на седмица?
— Да, госпожо.
Вратата вече беше широко отворена.
— От вас се иска само да записвате имената на програмите, които гледате. Ще ви дадем договор за една година.
„Пет хиляди долара!“
— Заповядайте — покани го тя.
Той влезе в апартамента.
— Седнете, господин…
— Алън. Джим Алън.
— Господин Алън. Как така се спряхте точно на мен?
— Нашата компания извършва произволни посещения. Трябва единствено да сме сигурни, че никой от избраните хора не е свързан по какъвто и да е начин с телевизията, за да можем да разчитаме на точни проучвания. Вие не сте свързана с някоя телевизионна програма или програмна мрежа, нали?
— Бога ми, не съм — разсмя се тя. — Какво точно трябва да правя?
— Става дума за нещо наистина много просто. Ще ви дадем малка брошура, в която са изброени всички телевизионни програми. От вас се иска да драснете по една чертичка всеки път когато гледате някоя програма. Така нашият компютър ще изчисли колко зрители има всяка програма. Представители на „Нилсън Къмпани“ работят навсякъде из Съединените щати и ние получаваме съвсем точна картина в кои райони какви предавания са най-популярни и сред какви зрители. Имате ли желание да ни сътрудничите?
— О, да.
Той извади няколко готови бланки и химикалка.
— По колко часа дневно гледате телевизия?
— Не много. Аз съм на работа по цял ден.
— Но все пак гледате телевизия?
— О, разбира се. Гледам новините вечер, понякога някой стар филм. Обичам да гледам Лари Кинг.
Той си отбеляза нещо.
— Гледате ли много образователни програми?
— Само „Библейско училище“ в неделя.
— Между другото, сама ли живеете тук?
— Имам съквартирантка, но я няма в момента.
„Значи сме сами“.
Дланите започнаха да го сърбят. Протегна ръка към вътрешния си джоб, за да измъкне ножа. Чу стъпки по коридора отвън. Спря се.
— Нали ми казахте, че ще получа пет хиляди долара за една година само за тази работа?
— Точно така. О, забравих и още нещо. Ще ви дадем също и нов цветен телевизор.
— Та това е фантастично!
Стъпките изчезнаха. Пак плъзна ръка към вътрешния си джоб и напипа дръжката на ножа.
— Бихте ли ми дали чаша вода, моля? Днес доста се поуморих.
— Разбира се.
Проследи как се изправи, отиде до малкото барче в ъгъла на стаята и клекна пред вратичката му. Тогава той измъкна ножа от калъфа и застана прав зад нея.
Тя тъкмо казваше:
— Моята съквартирантка гледа по-често от мен „Библейско училище“.
Той вдигна ножа и се приготви да го забие.
— Но тя, Джулия, по принцип си е настроена по-интелектуално от мен.
Ръката на Бейкър се закова над главата й.
— Джулия?
— Моята съквартирантка. Или по-точно — беше ми съквартирантка. Когато се върнах, намерих бележка, че заминава и не знае кога ще… — Тя се обърна към него с чашата вода и видя ножа в ръката му. — Какво…?
Сали изпищя.
Хал Бейкър избяга.
Хал Бейкър се обади на Тайлър Станфорд.
— Аз съм в Канзас Сити, но момичето го няма.
— Какво означава това?
— Съквартирантката й каза, че е заминала.
Замълча за момент.
— Имам някакво предчувствие, че е тръгнала към Бостън. Искам веднага да се върнеш тук.
— Да, господине.
Тайлър Станфорд трясна слушалката и започна да крачи нервно. Всичко вървеше просто идеално! Необходимо е да намери тази никаквица и да се отърве от нея. Тя е опасна фигура. Макар и вече да държеше властта над имуществото, Тайлър знаеше, че няма да си намери покой, докато тя е жива. „Трябва да я намеря, мислеше Тайлър. Трябва! Но къде?“
В стаята влезе Кларк. Изглеждаше доста смутен:
— Извинете, господин съдия Станфорд. Дошла е някаква госпожица Джулия Станфорд. Иска да ви види.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Всъщност истинската причина беше Кендъл, поради която Джулия реши да замине за Бостън. Един ден на връщане от обяд Джулия мина край скъп магазин за дрехи. Моделите-уникати на витрината бяха дело на Кендъл. Джулия се спря и дълго ги разглежда. „Това е моята сестра, помисли си Джулия. Не мога да я виня за онова, което се е случило на майка ми“. И изведнъж усети непреодолимо желание да ги види, да се запознае с тях, да разговаря с тях — просто най-сетне да има семейство.
В офиса Джулия съобщи на Макс Толкин, че иска да замине за няколко дни, и малко притеснена, попита:
— Чудя се дали не бих могла да получа известен аванс?
Толкин се усмихна:
— Разбира се. Предстои ти кратък отпуск. Ето, заповядай. Приятно прекарване.