— Не.
— Ти си там, за да се видиш със семейството си, нали?
— Да.
— Успех.
— Благодаря ти, Сали.
— Обаждай ми се.
— Добре.
Джулия постави слушалката на мястото й. Стоеше неподвижна и се чудеше какво да прави. „Ако имам достатъчно ум в главата, ще се кача обратно на автобуса и ще се върна у дома. Само се мотая и отлагам. Да не би да съм дошла в Бостън да гледам забележителности? Не. Дойдох тук, за да се срещна със семейството си. Ще се срещам ли изобщо с тях? Не… Да…“
Седна на ръба на леглото, а в главата й настъпи пълна бъркотия: „Ами ако ме мразят? Не бива да мисля такива работи. Те ще ме обикнат и аз също ще ги обичам“. Погледна към телефона и си помисли: „Може би е по-добре да се обадя. Не. Има опасност да ми откажат среща“. Отиде до гардероба и избра най-хубавата си рокля. „Ако не го направя сега, няма да го направя никога“, реши Джулия.
Половин час по-късно седеше в едно такси на път към Роуз Хил, за да се срещне със семейството си.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:
— Джулия Станфорд… е тук?
— Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.
— Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.
— Мошеничка ли, господине?
— Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.
— Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?
— Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. — Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.
— Да, господине.
Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.
Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…
Джулия се обърна и го видя:
— Здравейте.
— Здравейте.
— Вие сте Тайлър.
— Точно така. Вие коя сте?
Усмивката й се стопи:
— Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.
— Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?
— Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…
Той пристъпи към нея.
— Какво ви доведе тук така изведнъж?
— Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.
— След цели двадесет и шест години?
— Да.
Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.
Тайлър направи усилие да се усмихне:
— Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…
— Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.
— Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.
— Да.
Умът му работеше трескаво.
— Някой знае ли, че сте тук?
— Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…
— Къде сте отседнала?
— В Копли Скуеър Хотел.
— Хубав хотел. В коя стая сте?
— Четиристотин и деветнадесета.
— Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.
— Съжалявам. Трябваше да ви…
— Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.
— Благодаря, Тайлър.
— Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.
Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.
Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:
— Хал?
— Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…
— Тя е тук, глупако!
— Какво?
— Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?
— Онова, което се случи, не беше по моя…
— Ясно ли е, попитах?
— Да, господине.
— Тогава го свърши! — Тайлър затвори с трясък телефона.
После отиде да намери Кларк.
— Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.
— Да, господине?
— Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.