— Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.
Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.
Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.
Тя точно излизаше от Риц Карлтън, когато един туристически автобус се готвеше да поеме на обиколка из града. Без много да се замисля, тя се качи. Искаше да види колкото се може повече неща от града на нейната майка.
Хал Бейкър влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел, прекоси го уверено, сякаш беше отседнал там, и тръгна нагоре по стълбите към четвъртия етаж. Този път нямаше да има грешки. Стая четиристотин и деветнадесет беше в средата на коридора. Хал Бейкър се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, и почука на вратата. Не чу никакъв отговор. Почука отново:
— Госпожице Станфорд?
Пак никакъв отговор.
Извади малък калъф от джоба си и избра един шперц. За броени секунди успя да отвори вратата. Влезе и затвори след себе си. Стаята беше празна.
— Госпожице Станфорд?
Надникна в банята. Празна. Върна се в стаята. Извади нож от джоба си, сложи един стол до стената зад вратата и седна да чака в тъмното. След около час чу, че някой се приближава.
Хал Бейкър се изправи бързо и застана точно зад вратата с ножа в ръка. Чу как ключът се превъртя и вратата започна да се отваря. Вдигна ножа високо над главата си, готов за удар. Джулия Станфорд прекрачи прага и натисна ключа за лампата. Чу я да казва:
— Е, добре. Влизайте.
В стаята нахлу тълпа репортери.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Гордън Уелман, нощният администратор в Копли Скуеър Хотел, спаси съвсем неволно живота на Джулия. Дойде за нощното си дежурство в шест часа същата вечер и по навик прегледа хотелската регистрационна книга. Когато стигна до името Джулия Станфорд, се втренчи изненадано в него. Откакто Хари Станфорд умря, вестниците непрекъснато се пълнеха с истории около семейство Станфорд. Бяха изровили и стария скандал за връзката на Станфорд с гувернантката на децата и за самоубийството на съпругата му. Хари Станфорд имаше незаконна дъщеря на име Джулия. Носеха се слухове за някакво нейно тайно посещение в Бостън. Похарчила луди нари за тоалети и малко след това, пак според слуховете, заминала за Южна Америка. А сега, изглежда, се беше върнала. „И е отседнала в моя хотел!“, помисли си развълнувано Гордън Уелман.
Обърна се към служителя на рецепцията:
— Знаеш ли в каква реклама за хотела би могло да се превърне това?
Минута по-късно той беше на телефона, за да се свърже с пресата.
При завръщането на Джулия в хотела след туристическата обиколка из града фоайето беше пълно с репортери, които нетърпеливо я очакваха. Още щом я видяха да влиза, наскачаха.
— Госпожице Станфорд! Аз съм от „Бостън Глоуб“. Търсихме ви вече, но разбрахме, че сте напуснали града. Бихте ли ни казали…?
Право към нея беше насочена телевизионна камера.
— Госпожице Станфорд, аз съм от KVB-TV. Бихме искали да чуем мнението ви за…
— Госпожице Станфорд, аз съм от „Бостън Финикс“. Бихме искали да знаем вашето отношение към…
— Погледнете за момент насам, госпожице Станфорд! Усмихнете се! Благодаря.
Непрекъснато проблясваха светкавици.
Джулия стоеше объркано и не знаеше какво да направи. „О, Боже, помисли си тя. Сега семейството ще реши, че нарочно търся светска шумотевица“. Тя се обърна към репортерите:
— Съжалявам. Нямам какво да ви кажа.
Забърза към асансьора и се мушна в него. Те обаче нахълтаха веднага след нея.
— Списание „Пипъл“ иска да публикува материал за вашия живот, за това, как се чувства човек, след като е бил отчужден от семейството си повече от двадесет и пет години…
— Чухме, че сте ходили до Южна Америка…
— В Бостън ли смятате да останете за постоянно…?
— Защо не сте отседнали в Роуз Хил…?