Тя не му отговори.
Стив беше в кабинета на Саймън Фицджералд.
— Видя ли се с жената, Стив?
— Да, тя ще замине. — Изглеждаше много объркан.
— Добре. Ще уведомя съдия Станфорд. Той ще остане доволен.
— Знаеш ли какво ме смущава, Саймън?
— Какво?
— Че кучето не лае.
— Моля?
— Като в онази история на Шерлок Холмс. Ключът към загадката беше в онова, което не можа да се случи.
— Стив, какво общо има това с…?
— Дошла е тук без абсолютно никакво доказателство.
— Не те разбирам — изгледа го озадачено Фицджералд, — това само трябва да те е убедило каква всъщност е тя.
— Тъкмо обратното. Защо й е притрябвало да пътува чак от Канзас дотук, за да твърди, че е дъщеря на Хари Станфорд, без да има абсолютно никакво доказателство в подкрепа на твърдението й?
— Всякакви чудаци се срещат на тоя свят, Стив.
— Тя няма нищо общо с подобни чешити. Трябваше да я видиш. Освен това ме смущават и няколко други неща, Саймън.
— Да?
— Тялото на Хари Станфорд изчезна… Когато отидох да разговарям с Дмитри Камински, единствения свидетел на злополуката със Станфорд, той също изчезна… А, изглежда, никой не знае къде изчезна така внезапно и онази, първата Джулия Станфорд.
— Какво искаш да кажеш? — Саймън Фицджералд се беше намръщил.
Стив бавно отвърна:
— Има нещо странно в цялата тая работа и то се нуждае от обяснение. Ще отида още веднъж да разговарям с тази госпожица.
Стив Слоун влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел и се приближи към рецепцията.
— Бихте ли позвънили на госпожица Джулия Станфорд, моля?
Служителят вдигна глава и го погледна:
— О, съжалявам. Госпожица Станфорд напусна хотела.
— Остави ли някакъв адрес?
— Не, господине. За съжаление, не.
Стив стоеше и гледаше разочарован. Нищо повече не може да направи. „Е, да допуснем, че съм се заблудил, успокои се той философски. Нищо чудно тя наистина да е измамница. Сега вече никога няма да научим“. Обърна се и излезе на улицата. Портиерът на хотела тъкмо отваряше вратата на едно такси за някаква млада двойка.
— Извинете — каза Стив.
Портиерът се обърна:
— Такси ли, господине?
— Не. Искам да ви попитам нещо. Видяхте ли госпожица Станфорд, когато излезе тази сутрин от хотела?
— Разбира се, че я видях. Всички гледаха все нея. Тя е такава знаменитост. Аз й намерих такси.
— Предполагам обаче, че едва ли знаете къде е отишла. — Усети как стаи дъх в очакване на отговора.
— Разбира се, че знам. Нали аз поръчах на таксиметровия шофьор къде да я закара.
— И къде беше това? — попита нетърпеливо Стив.
— До автогара Саут Стейшън. Помислих си колко е странно такъв богат човек като нея да…
— Аз също искам такси.
Стив влезе в препълнената с хора автогара и се огледа. Не виждаше Джулия никъде. „Заминала си е“, помисли си отчаяно той. По високоговорителя обявяваха отпътуващите автобуси. Чу гласа да казва: „…и Канзас Сити“, при което веднага се втурна към платформата за пътници.
Джулия тъкмо бе тръгнала към автобуса.
— Стой! — извика той.
Тя стреснато се обърна. Стив се затича към нея.
— Искам да говоря с вас.
Тя го погледна сърдито:
— Нямам какво повече да разговарям с вас.
— Чакайте малко! — сграбчи я той за ръката. — Ние наистина трябва да поговорим.
— Автобусът ми тръгва.
— Има и друг.
— Куфарът ми е вътре.
Стив подвикна към един носач:
— Тази жена ще ражда. Свалете веднага куфара й. Бързо!
Носачът изгледа учудено Джулия.
— Добре. — Той припряно отвори багажното помещение. — Кой е вашият, госпожо?
— Знаете ли какво вършите? — Джулия погледна Стив с недоумение.
— Не — отвърна Стив.
За миг тя се вгледа в него и взе решение. После посочи куфара си:
— Ето този.
Носачът го измъкна.
— Да ви повикам линейка или нещо друго?
— Благодаря. Ще се оправя.
Стив взе куфара и двамата поеха към изхода.
— Закусвали ли сте?
— Не съм гладна — сряза го студено тя.
— По-добре да хапнете нещо. Нали знаете, че сега трябва да ядете за двама.
Отидоха да закусят в „Джулиен“. Тя седеше срещу Стив, настръхнала от гняв.
След като поръчаха, Стив подхвана внимателно:
— Много съм любопитен да разбера нещо. Какво ви накара да си помислите, че можете да предявите претенции за част от наследството на Станфорд без абсолютно никакво доказателство за вашата самоличност?
— Не отидох там, за да предявявам претенции към наследството на Станфорд. — Възмущението на Джулия бе повече от очевидно. — Баща ми не би ми оставил нищо. Исках да се запозная със семейството си. Но явно, те не желаят да се запознаят с мен.