— Нямате ли все пак някакви документи… някакво доказателство за действителния ви произход?
Тя се сети за купчината изрезки, натрупани в апартамента й, и поклати глава:
— Не. Нищо.
— Искам да разговаряте с един човек.
— Това е Саймън Фицджералд. — Стив се поколеба. — Хм…
— Джулия Станфорд.
— Седнете, госпожице — гласът на Фицджералд прозвуча иронично.
Джулия приседна на ръба на един стол, готова всеки момент да скочи и да си тръгне.
Фицджералд я оглеждаше. Имаше същите тъмносиви очи като Станфорд, но пък и толкова други хора имат такива очи.
— Значи твърдите, че сте дъщерята на Розмари Нелсън.
— Не твърдя нищо. Аз просто съм дъщерята на Розмари Нелсън.
— А къде е майка ви?
— Умря преди много години.
— О, съжалявам да го чуя. Ще ни разкажете ли нещо за нея?
— Не — отсече Джулия. — Наистина предпочитам да не го правя. — Тя стана от стола. — Искам да си вървя.
— Вижте, ние се опитваме да ви помогнем — обади се Стив.
— Така ли? — изгледа го тя. — Моето семейство не желае да ме види. А вие искате да ме предадете на полицията. Нямам нужда от подобна помощ. — Джулия се запъти към вратата.
— Чакайте! — възпря я Стив. — Ако твърдението наистина е вярно, трябва да имате нещо, което да доказва, че сте дъщерята на Хари Станфорд.
— Казах ви, нямам — отвърна Джулия. — Мама и аз бяхме изхвърлили Хари Станфорд от нашия живот.
— Как изглеждаше майка ви? — не се предаваше Саймън Фицджералд.
— Беше красива — прошепна Джулия. Гласът й омекна. — Беше най-прекрасната… — Внезапно си спомни нещо. — Имам нейна снимка у себе си. — Смъкна от врата си малкия златен медальон във форма на сърце и го подаде на Фицджералд.
Той я погледна за момент, после отвори медальона. От едната страна имаше снимка на Хари Станфорд, а от другата — снимка на Розмари Нелсън. Посвещението гласеше: НА Р.Н. С ЛЮБОВ, Х.С. Датата беше 1969.
Саймън Фицджералд дълго съзерцава медальона. Когато вдигна глава, гласът му бе прегракнал.
— Дължим ви голямо извинение, мила — обърна се към Стив. — Това е Джулия Станфорд.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Кендъл не успяваше да прогони от мислите си разговора с Пеги. Явно Пеги не е в състояние да се справи сама с това положение. „Уди полага усилия. Наистина… О, аз толкова много го обичам!“
„Той има нужда от доста сериозна помощ, прецени Кендъл. Длъжна съм да направя нещо. Той ми е брат. Необходимо е да поговоря с него“.
Кендъл тръгна да търси Кларк.
— Господин Удроу у дома ли е?
— Да, госпожо. Струва ми се, че е в стаята.
— Благодаря.
Тя се сети за сцената на масата, за подутото лице на Пеги.
„Какво се случи?“
„Блъснах се във вратата…“
„Как ли е могла да се примирява с всичко това през цялото време?“
Кендъл се качи на горния етаж и почука на вратата на Уди. Не се чу никакъв отговор.
— Уди?
Отвори вратата и влезе. Дъх на горчиви бадеми се носеше из цялата стая. Кендъл остана за миг на място, после се насочи право към банята. През отворената врата видя Уди. Нагряваше хероин върху парче алуминиево фолио. Когато хероинът започна да се втечнява и изпарява, Уди започна да всмуква парите през една извита сламка, втъкната в устата му.
Кендъл влезе в банята:
— Уди…?
Той се обърна към нея и се ухили:
— Здрасти, сестричке. — После я загърби и продължи да вдишва дълбоко.
— За Бога! Спри!
— Хей, не се шашкай. Знаеш ли как се нарича това? Преследване на дракона. Виждаш ли малкия дракон, който се вие нагоре в дима? — Усмихваше се щастливо.
— Уди, моля те, искам да поговоря с теб.
— Разбира се, сестричке. С какво мога да ти бъда полезен? Знам, че няма да ми искаш пари. Та ние сме милиардери! Защо изглеждаш толкова потисната? Слънцето грее, навън е прекрасен ден! — Очите му искряха.
Кендъл стоеше и го гледаше, изпълнена със състрадание.
— Уди, разговарях с Пеги. Разказа ми как си започнал с наркотиците в болницата.
— Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало в живота — кимна той.
— Не. Това е най-ужасното нещо, което се е случило в живота ти. Имаш ли изобщо представа какво правиш със себе си и със собственото си здраве?
— Разбира се, че имам. Нарича се върховно съживяване, сестричке!
Тя хвана ръката му и каза загрижено:
— Имаш нужда от помощ.
— Аз? Нямам нужда от никаква помощ. Чувствам се прекрасно!
— Не, не е вярно. Чуй ме, Уди. Става дума за твоя собствен живот, но той не е само твой. Помисли си за Пеги. Години наред я караш да преживява истински ад, а тя търпи всичко, защото те обича страшно много. Съсипваш не само своя живот, но и нейния. Трябва да предприемеш нещо, и то веднага, преди да е станало прекалено късно. Не е важно как си започнал с наркотиците. Важното е да се отървеш от тях.