Усмивката му се стопи. Взря се в очите на Кендъл и понечи да каже нещо, но се отказа.
— Кендъл…
— Да?
— Знам… знам, че си права. — Уди облиза устни. — Искам да спра. Опитвах. Господи, как съм опитвал само. Но не мога.
— Разбира се, че можеш — възрази тя ожесточено. — Ти си в състояние да се справиш. Ние заедно ще победим това. Аз и Пеги ще застанем зад теб. Кой те снабдява с хероин, Уди?
Уди се закова на място и я погледна слисано:
— Боже мой! Нима не знаеш?
Кендъл поклати глава:
— Не.
— Пеги.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Саймън Фицджералд дълго съзерцава златния медальон.
— Аз познавах майка ти, Джулия, и я харесвах. Тя се грижеше прекрасно за децата на Станфорд и те я обожаваха.
— Тя също ги е обожавала — каза Джулия. — Непрекъснато ми говореше все за тях.
— Случилото се с майка ти беше ужасно. Нямаш представа какъв скандал предизвика тази история. В Бостън клюките се разпространяват твърде бързо, независимо че е голям град. Хари Станфорд постъпи много лошо. Майка ти нямаше друг избор, освен да замине. — Той поклати глава. — Сигурно за вас двете животът е бил труден.
— Мама много се измъчи. Най-ужасното беше, че, според мен, тя все още обичаше Хари Станфорд независимо от случилото се. — Погледна към Стив. — Не разбирам какво става. Защо моето семейство не желае да ме види?
Двамата мъже се спогледаха.
— Сега ще ви обясня. — Стив направи дълга пауза, обмисляйки думите си. — Неотдавна тук се появи една жена, която твърдеше, че е Джулия Станфорд.
— Но това е невъзможно — възкликна Джулия. — Аз съм…
— Знам. — Стив вдигна ръка. — Семейството нае частен детектив, за да се разбере дали това е истина.
— И са установили, че не е била истинската Джулия.
— Не. Установиха, че точно тя е истинската Джулия.
— Какво? — Джулия погледна слисана.
— Този детектив твърди, че е открил отпечатъците, взети от Джулия Станфорд при получаването на шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години. Те съвпадаха с отпечатъците на жената, която се представяше за Джулия Станфорд.
— Но аз… аз никога не съм била в Калифорния. — Джулия беше вцепенена от изумление.
Фицджералд се опита да обясни:
— Може би се върти някакъв много сложен заговор около наследството на Станфорд. Боя се, че ти просто съвсем случайно се озова сред вихъра на събитията.
— Не мога да повярвам!
— Който и да стои зад всичко това, ще му бъде невъзможно да остави две Джулии в играта.
Стив кимна:
— Единственият начин планът му да успее е да ви премахне от пътя си.
— Сега, като казахте „да ме премахне от пътя си“… — Тя спря, защото си спомни нещо. — О, не!
— Какво има? — попита Фицджералд.
— Преди две вечери говорих със съквартирантката си и тя беше направо побъркана от страх. В апартамента идвал някакъв мъж с нож и се опитал да я нападне. Помислил, че съм аз! — Обхваната от вълнение, Джулия почти загуби способността си да говори. — Кой… кой прави всичко това?
— Ако трябва да правя предположения, сигурно става дума за човек от семейството — заключи Стив.
— Но… защо?
— Заложено е огромно богатство, а завещанието ще се легализира само след няколко дни.
— Какво общо има всичко това с мен? Баща ми никога дори не е признал, че съм негова дъщеря. Той не би ми оставил абсолютно нищо.
Фицджералд възрази:
— В действителност, ако успеем да докажем коя си, твоят дял от цялото наследство възлиза на повече от един милиард долара.
Джулия гледаше като изумена. Когато накрая все пак успя да проговори, прошепна:
— Един милиард долара?
— Точно така. Но явно някой друг е хвърлил око на тези пари. Ето защо ти си в опасност.
— Разбирам. — Дълбоко у нея все по-силно се надигаше чувство на паника. — Какво ще правя тогава?
— Ще ви кажа първо какво не бива да правите — отвърна й Стив. — Няма да се връщате в никакъв хотел. Искам да останете скрита, докато открием каква е работата.
— Мога да се върна в Канзас, докато…
— Мисля, че ще е най-добре да останеш тук, Джулия — прекъсна я Фицджералд. — Ние ще намерим къде да те скрием.
— Може да остане в моя дом — предложи Стив. — Никой няма да се сети да я търси точно там.
Двамата мъже погледнаха Джулия. Тя се поколеба.