— Ами… да, добре. Съгласна съм.
— Чудесно.
Джулия каза бавно:
— Всичко щеше да си върви по старому, ако баща ми не беше паднал от яхтата — бавно изрече Джулия.
— О, изобщо не мисля, че е паднал — уточни Стив. — Според мен той е бил бутнат.
Взеха служебния асансьор до подземните гаражи на сградата и се качиха в колата на Стив.
— Не искам никой да ви вижда — предупреди Стив. — През следващите няколко дни ще трябва да ви държим скрита от всички.
Потеглиха по Стейт Стрийт.
— Какво ще кажете за един обяд?
Джулия се усмихна:
— Вие непрекъснато искате да ме храните.
— Знам един доста закътан ресторант. Намира се в стара къща на Глостър Стрийт. Там няма кой да ни види.
„Леспалие“ бе изискана градска къща от деветнадесети век с прекрасен изглед към Бостън. При влизането самият капитан посрещна Стив и Джулия.
— Добър ден — поздрави той. — Бихте ли ме последвали, моля? Имам една чудесна маса за вас точно до прозореца.
— Ако не възразявате — спря го Стив, — предпочитаме до стената.
— До стената? — премига капитанът.
— Да. Бихме искали да се усамотим.
— Разбира се. — Той ги заведе до една маса в ъгъла. — Веднага ще ви изпратя сервитьор. — Вгледа се в Джулия и лицето му внезапно просветна. — А! Госпожице Станфорд. За нас е особено удоволствие да ви посрещнем тук. Видях снимката ви във вестника.
Джулия погледна безпомощно към Стив.
— Боже мой! — възкликна той. — Оставихме децата в колата! Бързо да идем да ги доведем! — А на капитана поръча: — Две мартинита, сухи. Не ни слагайте маслини. Ей сега се връщаме.
— Да, господине. — Капитанът ги изгледа как бързешком напускат ресторанта.
— Какво правите? — недоумяваше Джулия.
— Махаме се оттук. Остава само да повика пресата и веднага ще загазим. Ще идем някъде другаде.
Намериха малък ресторант на Далтън Стрийт и си поръчаха обяд.
Стив седеше срещу нея и я оглеждаше:
— Как се чувства човек, когато е знаменитост?
— Моля ви, не се шегувайте с това. Чувствам се ужасно.
— Знам — в гласа му прозвуча разкаяние. — Съжалявам.
Даде си сметка колко му е приятно да бъде с нея и се сети как грубо се отнесе при първата им среща.
— Вие наистина… наистина ли смятате, че съм в опасност, господин Слоун? — попита Джулия.
— Наричайте ме Стив. Да, боя се, но наистина сте в опасност. Ала ще бъде съвсем за кратко. До деня за легализиране на завещанието вече ще сме разбрали кой стои зад всичко това. Междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.
— Благодаря… много съм ти задължена.
Те се гледаха един друг право в очите. Сервитьорът, тръгнал към тяхната маса, забеляза изражението на лицата им и реши, че е по-добре да не ги прекъсва точно в този момент.
— За първи път ли сте в Бостън? — попита в колата Стив.
— Да.
— Градът е интересен. — Тъкмо минаваха край старата сграда Джон Ханкок Билдинг. Стив посочи кулата: — Виждаш ли фара там?
— Да.
— Показва времето.
— Как може един фар да…?
— Радвам се, че ме попита. Когато свети с нетрепкаща синя светлина, сочи, че времето е ясно. Ако светлината примигва, значи отнякъде се задават облаци. Нетрепкаща червена светлина е знак, че ще има дъжд, а пък примигващата червена светлина — сняг.
Джулия се засмя.
Стигнаха до Харвард Бридж. Стив намали скоростта.
— Този мост свързва Бостън с Кеймбридж. Дълъг е точно 364,4 Смута и едно ухо.
Джулия се извърна и го погледна объркана:
— Моля? Би ли повторил?
— Това е истината — усмихна се той.
— Какво е „Смут“?
— Смут е мярка за дължина, равна на височината на Оливър Рийд Смут — пет фута и седем инча. Всичко започнало на шега, но когато възстановили моста, местните жители запазили старите мерки. Смутът станал стандартна мярка за дължина през 1958 година.
— Невероятно! — засмя се тя.
Минавайки край Бънкър Хил Монюмънт, Джулия възкликна:
— О! Тук се е водила битката при Бънкър Хил, нали?
— Не — поклати глава Стив.
— Как така?
— Битката при Бънкър Хил се е водила на Брийдс Хил.
Домът на Стив се намираше в бостънския квартал около Нюбъри Стрийт — симпатична двуетажна къща с удобно обзавеждане и цветни репродукции по стените.
— Сам ли живееш тук? — попита Джулия.
— Да. Икономка чисти два пъти седмично. Ще й съобщя да не идва през следващите няколко дни. Не желая никой да знае, че си тук.
— Искам да знаеш, че съм ти искрено благодарна за всичко, което правиш за мен — сърдечно каза Джулия.
— О, правя го с удоволствие. Ела да ти покажа стаята.