Заведе я на горния етаж в стаята за гости.
— Ето. Надявам се да се чувстваш удобно тук.
— О, да. Чудесна е — възкликна тя.
— Ще ида да купя някакви колбаси за хапване. Обикновено се храня навън.
— Бих могла да… — Тя спря. — Всъщност, като се размисля, май ще е по-добре да не го правя. Съквартирантката ми твърди, че с моето готвене съм в състояние да уморя човек.
— Мен обаче доста ме бива в готвенето — похвали се Стив. — Ще приготвя нещо за двамата. — Погледна я и каза бавно: — Тук отдавна не е имало човек, за когото да готвя.
„Я по-кротко, помисли си той. Прекалено много се вживяваш в тая работа. Да не би да смяташ да я гледаш като писано яйце“.
— Искам да се чувстваш като у дома си. Тук си в пълна безопасност.
Очите й за дълго останаха вперени в него, после му се усмихна:
— Благодаря ти.
Слязоха във всекидневната.
Стив й посочи куп неща, с които да се развлича:
— Телевизор, видео, радио, компактдиск плейър… Дано ти бъде удобно и приятно.
— Прекрасно. — Искаше й се да добави: „Точно както се чувствам с теб“.
— Е, ако няма нищо друго — промърмори той неловко.
— Не се сещам за нищо друго — усмихна му се мило Джулия.
— Тогава ще се върна в офиса. Има толкова много въпроси, на които не съм намерил отговор.
Тя се загледа след него, докато той вървеше към вратата.
— Стив?
— Да? — обърна се той.
— Имаш ли нещо против да се обадя на моята съквартирантка? Ще се притеснява за мен.
— В никакъв случай — поклати глава той. — Не искам да провеждаш абсолютно никакви телефонни разговори, нито пък да излизаш от тази къща. От това може да зависи животът ти.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Аз съм доктор Уестин. Сигурно разбирате, че нашият разговор ще бъде записан на касета?
— Да, докторе.
— По-добре ли се чувствате вече?
— Аз съм добре, но съм разгневена.
— Защо сте разгневена?
— Не бива да съм тук. Не съм луда. Изпращането ми тук е нарочно изфабрикувано.
— О? От кого?
— От Тайлър Станфорд.
— От съдия Тайлър Станфорд?
— Точно така.
— И защо му е притрябвало да го прави?
— За пари.
— Вие пари ли имате?
— Не. Искам да кажа, да… тоест… можех да ги имам. Той ми обеща един милион долара, самурено палто и бижута.
— И защо му е на съдия Станфорд да ви обещава всичко това?
— Нека да започна от самото начало. Всъщност аз не съм Джулия Станфорд. Името ми е Марго Поснър.
— Когато ви доведоха тук, настоявахте, че сте Джулия Станфорд.
— Забравете това. В действителност не съм. Вижте… ето какво се случи. Съдия Станфорд ме нае, за да се представя за сестра му.
— Защо го е направил?
— За да получа дял от наследството на Станфорд и да го оставя на него.
— И за да го сторите, ви е обещал един милион долара, самурено палто и някакви бижута?
— Не ми вярвате, нали? Е, добре, но аз мога да го докажа. Той ме отведе в Роуз Хил. Това е домът на семейство Станфорд в Бостън. Мога да ви опиша къщата и да ви разкажа всичко за семейството.
— Давате ли си сметка колко сериозни обвинения отправяте?
— Абсолютно. Не допускам обаче да предприемете нищо по случая, защото той все пак е съдия.
— Грешите. Вашите обвинения ще бъдат много сериозно проверени, уверявам ви.
— Добре! Искам да тикнат оня негодник тук, точно както той ги накара да тикнат мен. Искам да се махна оттук!
— Вие сигурно разбирате, че освен мен и още двама мои колеги ще трябва да се произнесат за вашето психическо състояние?
— Нека го направят. Аз съм точно толкова нормална, колкото и вие.
— Днес следобед ще дойде доктор Джифорд и двамата ще решим как да процедираме по-нататък.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не издържам повече в това проклето място!
Старшата сестра донесе обяда на Марго и каза:
— Току-що говорих с доктор Джифорд. Ще ви посети след около час.
— Благодаря.
Марго беше готова да го посрещне. Беше готова за среща с всеки. Щеше да им разкаже абсолютно всичко, което знае, от самото начало. „И когато им изложа цялата история, мислеше си Марго, ще го затворят, а мен ще ме пуснат“. Тази перспектива я изпълни със задоволство. „Ще бъда свободна!“ После Марго се замисли: „Свободна, за да правя какво? Ще остана отново на улицата. Не е изключено дори да отменят гаранцията ми и пак да ме тикнат в пандиза!“
Захвърли таблата от обяда право в стената. „Дяволите да ги вземат! Не могат да направят това! Вчера струвах един милион долара, а днес… Чакай! Чакай!“ Една идея озари съзнанието й и така я въодушеви, че я полазиха приятни тръпки. „Божичко мили! Но какво правя аз? Нали вече доказах, че съм Джулия Станфорд. Имам свидетели. Цялото семейство чу заключението на Франк Тимънс: моите отпечатъци доказват, че аз съм Джулия Станфорд. Защо, по дяволите, изобщо ми е притрябвало да съм Марго Поснър, след като мога да бъда Джулия Станфорд? Нищо чудно, дето ме тикнаха тука. Сигурно съм си загубила ума!“ Натисна звънеца за старшата сестра.