— Парите ми трябват сега — каза отчаяно Кендъл.
Искаше й се да вика.
— О, Господи. Естествено, ние имаме желание да направим всичко възможно, за да ви услужим. — Той направи безпомощен жест. — Но за съжаление нашите ръце са вързани, докато не…
— Благодаря. — Кендъл се изправи.
— Веднага щом…
Тя вече беше излязла.
Когато Кендъл се върна в офиса си, Надин й каза възбудено:
— Трябва да говоря с вас.
Нямаше никакво настроение да слуша проблемите на Надин.
— Какво има?
— Преди няколко минути се обади съпругът ми. Неговата компания го прехвърля на работа в Париж. Така че се налага да напусна.
— Ти… отиваш в Париж?
— Да! Нали е прекрасно? — сияеше Надин. — Съжалявам, че трябва да ви напусна. Но не се притеснявайте. Ще ви се обаждам.
„Значи все пак наистина е била Надин. Но нямам никакъв начин да го докажа. Първо палтото от норки, сега пък Париж. С пет милиона долара тя може да си позволи да живее където иска по света. Какво да направя? Ако й кажа, че знам, ще отрече. Може даже да поиска повече. Марк ще ми каже какво да направя“.
— Надин…
В кабинета влезе една от асистентките на Кендъл.
— Кендъл, да поговорим за последната колекция. Според мен моделите не са достатъчно…
Това вече й дойде прекалено.
— Извинявай. Не се чувствам добре. Ще се прибера у дома.
Асистентката я погледна изумено:
— Но ние сме едва по средата на…
— Съжалявам…
И Кендъл излезе.
Кендъл се прибра вкъщи — апартаментът беше празен. Марк работеше до късно. Огледа всички красиви неща в хола и си помисли: „Няма да престанат, докато не ми оберат всичко. Ще ме изстискат до шушка. Марк беше прав. Онази вечер трябваше да отида в полицията. Сега вече съм престъпничка. Трябва да си призная. Още сега, докато все още имам кураж“. Седна и се замисли какви последици щеше да има за нея, за Марк, за семейството й. Щяха да гръмнат сензационни заглавия, щеше да има дело, а може би и затвор. Това щеше да бъда краят на цялата й кариера. „Но повече не мога да продължавам така, каза си Кендъл. Направо ще полудея“.
Полузамаяна, отиде в работната стая на Марк. Спомни си, че той държи пишещата си машина върху един рафт в шкафа. Свали я, постави я на бюрото, пъхна лист във валяка и започна да пише:
„До съответните отговорни лица Казвам се Кендъл…“
Тя спря. Машината размазваше буквата Е.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Защо, Марк? За Бога, защо? — Гласът на Кендъл издаваше безкрайна мъка.
— Вината е твоя.
— Не! Нали ти казах… Беше чиста злополука! Аз…
— Не става дума за злополуката. Говоря за теб самата! Прочутата, преуспяващата съпруга, която е прекалено заета, за да намери време за своя съпруг.
Все едно, че й зашлевиха плесница.
— Това не е истина. Аз…
— Винаги си мислила единствено за себе си и за никого другиго, Кендъл. Където и да отидехме, все ти беше звездата. Остави ме да живея до теб като домашното ти кученце.
— Не е честно! — възрази тя.
— Не е ли? Ти обикаляш с твоите модни ревюта из цял свят, за да се гледаш после във вестниците, а аз седя тук сам и те чакам да се върнеш. Да не си въобразяваш, че ми е било много приятно да съм „господин Кендъл“? Исках да имам съпруга. Но не се притеснявай, мила моя Кендъл. Утешавах се достатъчно добре с други жени, докато теб те нямаше.
Лицето и стана мъртво бледо.
— Те бяха истински, нормални жени и имаха време за мен. Не някакви си гадни, напудрени, празни черупки.
— Престани! — изкрещя Кендъл.
— Когато ми съобщи за злополуката, веднага видях в това начин да се освободя от теб. Искаш ли да знаеш нещо, миличка? Доставяше ми огромно удоволствие да те гледам как се гърчиш от ужас, докато четеше онези писма. За мен това беше поне малка отплата за цялото унижение, което преживях.
— Стига! Събирай си багажа и се махай. Никога повече не искам да те виждам!
Марк се ухили:
— Не се притеснявай, едва ли ще ме видиш. Между другото, все още ли възнамеряваш да отидеш в полицията?
— Вън от дома ми! — извика Кендъл. — Веднага!
— Тръгвам си. Сигурно ще се върна обратно в Париж. И, миличка моя, няма да те издам, ако сама не го направиш. Ти си в безопасност.
Един час по-късно той вече си беше заминал.
В девет часа сутринта Кендъл уверено набра междуградски разговор, за да се свърже със Стив Слоун.
— Добро утро, госпожо Рено. С какво мога да ви бъда полезен?
— Връщам се в Бостън днес следобед — каза Кендъл. — Искам да направя самопризнание.