— Да, инспекторе.
— Намерихме вашия човек.
Стив усети как сърцето му радостно подскочи.
— Прекрасно! Бих искал да се уреди незабавното му екстрадиране, за да…
— О, няма защо да бързате. Дмитри Камински е мъртъв.
Стив помръкна.
— Какво казахте?
— Намерихме тялото му преди малко. Беше с отрязани пръсти и простреляно на няколко места.
„Руските банди имат странен обичай. Първо ти отрязват пръстите, след което те оставят да ти изтече кръвта и накрая те гръмват“.
— Разбирам. Благодаря ви, инспекторе.
Значи — задънена улица. Стив седеше и гледаше втренчено в стената. Всички следи се губеха. Той си даде сметка колко много беше разчитал на свидетелските показания на Дмитри Камински.
Секретарката прекъсна мислите му.
— Някакъв господин Тимънс ви търси на трета линия.
Стив погледна часовника. Беше 17:55. Вдигна слушалката:
— Господин Тимънс?
— Да… Съжалявам, че не ви се обадих по-рано, но отсъствах от града през последните два дни. С какво мога да ви помогна?
„С какво ли не, помисли си Стив. Да ми кажеш например как успя да фалшифицираш онези отпечатъци“. Стив внимателно подбираше думите си:
— Обаждам се във връзка с Джулия Станфорд. При неотдавнашното ви посещение в Бостън направихте проверка на нейните отпечатъци и…
— Господин Слоун…
— Да?
— Аз никога не съм бил в Бостън.
Стив си пое дълбоко въздух.
— Господин Тимънс, според регистрационната книга на хотел „Холидей Ин“ вие сте били тук на…
— Някой просто е използвал моето име.
Стив слушаше като зашеметен. Това беше последната задънена улица и последната следа.
— Предполагам, че нямате представа кой е бил този човек?
— Ами, вижте, господин Слоун, всичко е много странно. Една жена твърдеше, че съм бил в Бостън и че съм я идентифицирал като Джулия Станфорд. Аз обаче не съм виждал тази жена никога през живота си.
Стив усети тръпка на надежда.
— Знаете ли коя е тази жена?
— Да. Името й е Поснър. Марго Поснър.
Стив грабна химикалка.
— Къде мога да я намеря?
— Тя е в чикагския приют за душевноболни „Рийд“.
— Благодаря ви много. Наистина ми направихте голяма услуга.
— Нека поддържаме връзка. Бих искал да знам кой спекулира с името ми. Не ми е приятно някой да обикаля насам-натам и да злоупотребява с името ми.
— Добре. — Стив постави обратно слушалката.
„Значи Марго Поснър“.
Когато същата вечер Стив се прибра у дома, Джулия вече го очакваше.
— Приготвих вечеря — посрещна го тя. — Е, всъщност не е съвсем точно да се каже, че я приготвих. Обичаш ли китайската кухня?
Той се усмихна:
— Обожавам я!
— Чудесно. Имаме осем кутии с китайска храна.
Стив влезе в трапезарията — масата беше подредена с цветя и свещи.
— Има ли някакви новини? — поинтересува се Джулия.
— Може би направихме първия пробив — отвърна предпазливо Стив. — Намерих името на една жена, която явно е замесена в историята. Сутринта отлитам за Чикаго да говоря с нея. Имам чувството, че утре ще открием всички отговори.
— Ще бъде прекрасно! — въодушевено го насърчи Джулия. — Толкова ще се радвам да приключи всичко това.
— Аз също — каза Стив.
„Дали наистина? Тя ще бъде реална част от семейство Станфорд и безкрайно далеч от мен“.
Вечерята продължи два часа — дори не разбраха какво точно ядат. Говореха за важни неща, говореха си празни приказки и всичко вървеше така, сякаш се познаваха от цяла вечност. Обсъждаха миналото, обсъждаха настоящето, но старателно отбягваха бъдещето. „За нас двамата просто няма бъдеще“, мислеше си горчиво Стив.
Най-накрая, макар и с неохота, Стив каза:
— Е, хайде вече да си лягаме.
Тя го погледна с вдигнати вежди и двамата избухнаха в смях.
— Исках да кажа…
— Знам какво искаше да кажеш. Лека нощ, Стив.
— Лека нощ, Джулия.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Рано на другата сутрин Стив се качи на един самолет до Чикаго. От летище О’Хеър взе такси.
— Закъде? — попита шофьорът.
— Приюта за душевноболни „Рийд“.
Шофьорът се обърна и изгледа Стив.
— Добре ли сте?
— Да. Защо?
— Просто питам.
В „Рийд“ Стив се приближи към униформения пазач на главния вход.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Бих искал да видя Марго Поснър.
— На работа ли е тук?
Стив не се бе сетил за подобна възможност.
— Не знам със сигурност.
— Не знаете със сигурност? — Пазачът се вгледа в него по-внимателно.
— Само знам, че е тук.
Пазачът се протегна към едно чекмедже и извади книгата с имената на служителите. След минута съобщи: