— Но той заплаши да те съсипе. В състояние ли е да направи подобно нещо?
Стив сви рамене:
— Ще видим дали ще успее.
Джулия се поколеба.
— Стив, бих искала да ти помогна.
— Какво имаш предвид? — погледна я той озадачено.
— Ами, нали аз ще имам много пари. Бих искала да ти дам толкова, че да можеш да…
— Благодаря ти, Джулия. — Той постави ръце на раменете й. — Не мога да взема парите ти. Ще се оправя.
— Но…
— Не се притеснявай.
Тя потрепери:
— Той е зъл човек.
— От твоя страна беше много смело онова, което направи.
— Нали каза, че няма никакъв начин да го заловите. Е, помислих си, дали ако го изпратиш тук, няма да се окаже добра възможност да се хване в капана.
— Изглежда обаче, че ние се хванахме в капана, а?
Същата нощ Джулия си мислеше в леглото за Стив — чудеше се как да го спаси. „Изобщо не биваше да идвам, разсъждаваше тя, но ако не бях дошла, нямаше да го срещна“.
В съседната стая Стив лежеше, цял устремен към Джулия. Беше толкова отчайващо да знае, че тя е в леглото си и са разделени само от тънката стена. „Какво говоря? Та тази стена е дебела един милиард долара“.
Тайлър беше в прекрасно настроение. На път към къщи преценяваше току-що случилото се — много ловко ги беше надхитрил. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант“, обобщи за себе си той, без изобщо да подозира, че някога това бе любимата мисъл на баща му.
В Роуз Хил Кларк поздрави Тайлър:
— Добър вечер, господин съдия. Надявам се, чувствате се добре тази вечер.
— Никога не съм се чувствал по-добре, Кларк. Никога.
— Искате ли да ви донеса нещо?
— Да. С удоволствие ще изпия чаша шампанско.
— Разбира се, господине.
Имаше повод за празнуване, за ознаменуване на победата. „Утре ще струвам над два милиарда долара“. Многократно си повтори тези думи с истинско умиление.
— Два милиарда долара… два милиарда долара. — Реши да се обади на Лий.
Този път Лий разпозна гласа му веднага.
— Тайлър! Как си? — беше мил и приветлив.
— Чудесно, Лий.
— Чаках те да се обадиш.
Тайлър усети приятна трънка.
— Наистина ли? Какво ще кажеш да дойдеш утре в Бостън?
— Разбира се… но защо?
— За гледането на завещанието. Ще наследя над два милиарда долара.
— Два… та това е фантастично!
— Искам да бъдеш тук до мен. Ще идем заедно да изберем нашата яхта.
— О, Тайлър! Звучи прекрасно!
— Значи ще дойдеш?
— Разбира се, че ще дойда.
Лий затвори телефона, а Тайлър остана да седи все така, като отново и отново си повтаряше с умиление:
— Два милиарда долара… два милиарда долара…
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В деня преди гледането на завещанието Кендъл и Уди седяха в офиса на Стив.
— Не разбирам защо сме тук — нервничеше Уди. — Гледането на завещанието е предвидено за утре.
— Искам да се запознаете с един човек — каза Стив.
— Кой?
— Вашата сестра.
И двамата го зяпнаха изненадано.
— Вече се запознахме с нея — напомни Кендъл.
Стив разпореди по вътрешния телефон:
— Бихте ли я поканили, моля?
Кендъл и Уди се спогледаха озадачено.
Вратата се отвори и Джулия Станфорд влезе в кабинета.
Стив се изправи.
— Това е вашата сестра Джулия.
— Какви ни ги говорите, по дяволите? — избухна Уди. — Какво се опитвате да ни пробутате?
— Нека първо ви обясня — тихо настоя Стив. Той говори около петнадесет минути и завърши с думите: — Пери Уингър потвърждава, че нейната ДНК съвпада с тази на баща ви.
— Тайлър! Не мога да повярвам! — възкликна Уди.
— Налага се да повярвате.
— Не разбирам. Отпечатъците на онази жена доказват, че тъкмо тя е Джулия. — Уди гледаше озадачен. — Още пазя картата с тези отпечатъци.
Стив усети как пулсът му се ускори.
— Наистина ли?
— Да, запазих ги просто за шега.
— Бих искал да ми направите една услуга — помоли Стив.
Следващата сутрин в десет часа десетина човека изпълниха заседателната зала на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Саймън Фицджералд седеше на председателското място. Присъстваха Кендъл, Тайлър, Уди, Стив, Джулия и неколцина непознати.
Фицджералд представи двама от тях.
— Уилям Паркър и Патрик Евънс от правните фирми, които представляват Станфорд Ентърпрайзис. Носят финансовия отчет на компанията. Първо ще ви представя завещанието, после ще оставя срещата в техни ръце.
— Хайде да започваме — обади се нетърпеливо Тайлър. Той стоеше встрани от останалите. „Не само ще взема парите, но и ще ви унищожа, мръсни негодници“.