Монахът като че очакваше укор от жената, а вместо това тя каза: „Той е Един и ние сме в Него. През нощта мислех… Исках да кажа на непознатия, че може да доведе сина си в София, съпругът ми е неврохирург, може да помогне с нещо…“ — тя пъхна шишенцето със светената вода, която беше приготвила за двамата, а изпод парчето осветен хляб извади листче и го подаде на монаха: „Това е телефонът ни вкъщи. Ако някой пристигне с момчето отново, дайте го! Нали знаем как Бог иска да ни приобщи по вяра? — чрез взаимна грижа и обич.“
Монахът взе листчето. Сгъна го под пръстите си така, както жената беше носила къшея хляб, и каза: „Велик Си Ти, Господи, неизследими са Твоите дела, ние нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса.“