Джоана Линдзи
Отдай ми любов
ГЛАВА ПЪРВА
Уесекс, 879 година
Той влезе в огромната зала на Уиндхърст и всяка от присъстващите жени изостави работата си и насочи поглед към него. В това нямаше нищо странно. Всеки път, когато този красив мъж беше сред жени — тук, в родината си, или където и да било другаде — те не можеха да се удържат да не го изпиват с очи. Тук, в Уиндхърст, нямаше никакво значение, че той бе викинг, а всички останали — сакси. (Саксите и викингите воюваха от десетилетия.) Не беше изтекла и година от края на последната война, в която сакските воини се сражаваха на север с датските викинги.
Жените не бяха хипнотизирани от страх, въпреки че този викинг беше безстрашен и опитен воин. И не само внушителният му ръст вдъхваше страхопочитание, макар че той бе по-висок дори и от лорд Ройс. Причината бе, че те никога не бяха виждали по-красив мъж от Селиг Хаардрад.
Той не само имаше тяло, за което северните богове можеха само да му завиждат, но и беше благословен с ангелско лице, с очи, които можеха да потъмняват като лятна буря или да блестят като полирано сребро, с изпъкнали скули, които ограждаха съвършено изваян нос, с извити вежди и бухнала разкошна гарваново-черна коса. Устните му бяха толкова чувствени, че всяка жена копнееше да ги вкуси.
Вече шест години жените носеха в сърцата си образа му. Преди шест години той бе нахлул в земите им начело на отряд норвежки викинги и едва не бе загинал в битките. Вече го познаваха добре, но нито една от жените не бе защитена от опасния му чар — нито дори старата Еда, която бе в ъгъла за готвене в дъното на огромната зала, въпреки че тя първа се опомни и се сопна на жените да се залавят веднага за работа. Но младата Меган, която бродираше заобиколена от няколко жени в предния край на залата, не откъсваше поглед от Селиг.
Меган бе едва на четиринадесет години, но вече въздишаше с копнеж и желание по този изключителен викинг, въпреки че той бе с дванадесет години по-голям от нея. Не че тя бе твърде млада, за да се омъжи за него. Ако се изискваше някакъв съюз да бъде подпечатан с брак, можеха да бъдат сватосвани дори и невръстни деца. Но брат й Ройс в момента не се нуждаеше от такъв съюз и вече бе свързан по брачен път с рода на Селиг. Пък и обичаше Меган толкова много, че сърце не му даваше да се раздели с нея за дълги години.
От лявата страна на огромната зала сестрата на Селиг, Кристен, внимателно наблюдаваше брат си. До нея, около дългата маса, бяха насядали неколцина мъже, които пиеха тъмно и гъсто пиво от бурето, поставено пред тях. Кристен обикновено не обръщаше внимание на въздействието, което брат й оказваше върху жените, но сега се сепна от тишината, която се възцари след появата му. От погледа й не убягнаха усмивките, с които Селиг удостои някои от дамите, както и намигванията към тези от тях, с които някога бе имал интимни връзки.
Ройс, който бе застанал до Кристен, също видя тези недвусмислени доказателства за неотразимата привлекателност на младия викинг, но само поклати глава, наведе се и прошепна в ухото й:
— Трябва да се ожени и да се сложи край на тези мъки.
— Какви мъки? — изсумтя Кристен. — Той се раздаде твърде щедро наоколо, така че след себе си би оставил само щастливи въздишки. Мъките ще започнат, след като се ожени. Пък и защо да се жени той, който е съблазнявал безброй жени от всички възрасти в две държави? Където и да се появи, веднага става център на внимание.
— Така ли се държеше и в Норвегия?
— Винаги си е бил такъв — въздъхна тя.
Ройс се усмихна иронично, защото отлично разбираше, че съпругата му всъщност не бе разгневена от неизброимите завоевания на брат си, включително и сред присъстващите в замъка дами. Братът и сестрата бяха прекалено близки, за да си завиждат за каквото и да е. Ройс знаеше, че Кристен се бе заклела да отмъсти за Селиг, когато бе плъзнал слухът, че Алден, братовчедът на Ройс, е убил брат й при нахлуването на викингите преди шест години — тогава тя и Селиг за пръв път се бяха озовали в полетата на Уесекс.
Ройс не искаше да си припомня онзи период от живота им. Той беше готов да осъди на смърт пленниците, заловени от хората му. В онзи ден едва не погуби жената, която после бе обикнал с цялото си сърце. Съпругата му, която сега седеше на стола до него, тогава бе сред онези пленници, преоблечена като мъж. И едва ли щяха да разберат, че е жена, защото тя бе висока почти колкото останалите мъже, дори се извисяваше над главите на много от неговите воини. Но неволно я издадоха нейните сънародници, които не проявиха предпазливост и продължиха да се държат с нея като към жена — закриляха я, помагаха й, грижеха се за нея, докато истината се разкри в онзи незабравим ден, когато Ройс разкъса дрехите й с камшик в ръка.