Двамата бяха неразделни още от времето, когато на десет години тя го бе открила край едно скрито от хорските погледи езеро. Малкото момиченце бе избягало от дома си, където не секваха свадите и виковете. Той бе полумъртъв, лежеше в локва от собствената си кръв, със забита между плешките бойна секира и с още много рани по цялото си тяло. Мъжът бе норвежки викинг, но собственият му брат го бе продал в робство, защото завиждаше на успехите му и се страхуваше от мощната му десница. Безскрупулният брат бе изтръгнал обещание от лукавите търговци на роби, че Тургайз ще бъде продаден някъде далеч на изток, където ще получат за него висока цена като евнух — надзирател в някой харем. Но първо трябвало да бъде скопен. Тургайз се бе опитал да избяга още на първото пристанище. Всички членове на екипажа на кораба се бяха втурнали да го заловят. Успели да му нанесат безброй рани, но той се бе отбранявал смело и бе успял да ги избие. Ала раните му били много големи и накрая паднал полумъртъв край езерото.
Ерика бе узнала тази история по-късно. В първия миг се бе уплашила, че гигантът ще умре от раните, но не знаеше какво да предприеме. Ако повикаше някой на помощ, щяха да открият убежището й, но не можеше да го остави да издъхне. Реши да се върне вкъщи. Взе игла, за да зашие раните му, набра от всички билки, които бе научила от прабаба си и се върна при него. Почисти и превърза раните му, лекува го няколко седмици и накрая като по чудо гигантът оживя.
Бащата на Ерика бе заграбил кораба, чийто екипаж Тургайз бе избил, и продаде всички роби, натъпкани в трюма. Ерика го бе завела вкъщи и само бе казала:
— Той е мой приятел.
Баща й се бе съгласил да го остави в замъка. Оттогава гигантът се бе превърнал в нейна сянка.
Не беше зле да има такъв верен и силен придружител като Тургайз. Той почти не говореше и тя бе принудена да усвои всички оттенъци на ръмженето му, с което гигантът заместваше повечето отговори. Той се превърна в най-близкото й същество и дори я закриляше от гнева на баща й.
Баща й бе имал две законни съпруги и три наложници. Всяка от тях му бе родила по няколко деца. Преди да умре те бяха двадесет, но Ерика не беше близка с никой от тях, освен с истинския си брат Рагнар. Майка им беше втората съпруга на баща им. Първата му съпруга му бе родила четири дъщери и трима сина.
Най-големият син, който щеше да наследи имотите на баща й в Дания, имаше три дъщери, на които трябваше да намери съпрузи, и не обръщаше внимание на Ерика и другите неомъжени сестри. И тъй като повечето млади мъже бяха заминали да търсят щастието си в далечни страни, надеждата да си намери съпруг и да има свой дом бе почти нищожна.
Брат й Рагнар също бе напуснал родния дом, за да потърси късмета си в непознати земи. Един от най-щастливите дни в живота на младото момиче бе денят, когато получи вестта, че брат й я вика да живее при него, в имението му в Източна Англия. Досега в живота й не бе имало много радости. Никога не се бе чувствала щастлива в пренаселената и шумна къща, която бе неин дом, но където никой не се интересуваше от нея.
Рагнар бе споделил с нея цялото си богатство и всички в замъка се отнасяха към нея като към истинска господарка. А когато брат й отсъстваше, тя управляваше имението вместо него. Не след дълго получи и няколко предложения за женитба от хората на брат й, които до един бяха предани нему викинги. Но Рагнар имаше по-амбициозни планове за бъдещето й. Искаше да я омъжи за някой богат лорд, с много слуги, крепостни и бойци. Вече се бяха установили в новия си дом и бе дошло времето да затвърдят положението си чрез изгодни брачни съюзи. Затова Рагнар бе заминал да търси подходяща съпруга за себе си и подходящ съпруг за нея.
Красивата девойка се вълнуваше и очакваше с нетърпение завръщането му. Той й бе обещал, че ще намери мъж, който ще й хареса и ще се отнася добре с нея. Не се съмняваше в думите му, тъй като Рагнар много я обичаше и искаше да бъде щастлива. Безпокоеше я само мисълта, че, като се омъжи, ще трябва да напусне имението на брат си. Той бе сторил толкова много за нея, обграждаше я с нежни грижи и внимание и тя се чувстваше напълно щастлива в дома му. Естественото за всяка жена желание да има деца се задоволяваше с грижите й за Турстон, сина на Рагнар.
Всъщност девойката желаеше да се омъжи, копнееше да бъде обичана и се молеше мъжът, който брат й щеше да избере за неин съпруг, да се окаже мъжът на нейните мечти.
Но бе толкова доволна от сегашния си начин на живот, че всяка мисъл за промяна я плашеше. Страхуваше се, че никога вече няма да бъде толкова щастлива. Предполагаше, че повечето жени, които трябваше да се омъжат за непознат, изпитваха същия страх. Знаеше, че животът, който толкова й харесваше, щеше безвъзвратно да се промени.