— Защото си спал с тази след сватбата ни!
Селиг й хвърли ядосан и продължителен поглед, но се задоволи само с една кратка заповед:
— Обличай се.
— Защо?
— Защото ще дойдеш с мен. И трябва да ти съобщя, че сериозно се замислям дали да не те вържа пак с веригите към себе си, за да бъдеш денонощно до мен. Тогава, по дяволите, няма да има за какво да ме упрекваш повече.
Като чу тази гневна заплаха, Ерика реши да не спори засега с него, за да не й се наложи наистина да го следва навсякъде по петите му. Все пак трябваше да стане и да се облече, след което бързо слезе по стълбището и го догони на двора. Само си позволи да забележи, като видя, че е оседлал само неговия кон:
— Достатъчно пътувах на седлото пред теб, Селиг. Зная, че имаш много коне. Няма ли най-после да ми бъде позволено да яздя сама?
Най-после той се усмихна.
— Забрави ли, че съм непоправим развратник? А всеки истински развратник предпочита да гушне любовницата си при всяка удобна възможност.
— Аз не желая да се гушвам в теб — кипна тя, но това само го накара да се засмее.
С всеки изминат ден Ерика се убеждаваше, че Рагнар бе имал право да говори за Селиг като за много мил и забавен събеседник, остроумен веселяк и душа на всяка компания, стига неговата собствена душа да не бе помрачена от планове за отмъщение. Но понякога започваше да използва чувството си за хумор срещу нея и както по-рано я влудяваше с прословутата си усмивка.
Беше се любил с нея край смълчаното езеро. Беше се любил е нея още веднъж, когато си легнаха в спалнята. Очевидно той все още бе завладян от идеята да започнат всичко отначало — или пък й се наслаждаваше като на всяка нова за него жена. Но имаше дори и по-лошо обяснение: че това за него е само друга форма на отмъщение и затова той търси любовта й — това му даваше възможност да я нарани, когато се убеди, че тя се е влюбила всеотдайно в него.
Но каквато и да бе неговата подбуда, тя трябваше твърдо да му се противопоставя, за да може да се защитава. Не биваше да позволява чувствата й да се задълбочават прекалено много. И затова Ерика се опита, макар и неуспешно, да не обръща внимание на чувствата си, които за съжаление бе разкрила пред съпруга си. Надяваше се той да започне да се изморява от необходимостта непрестанно да я убеждава всеки път, когато искаше да я има в леглото си. Надяваше се да не стига до безумни сцени на ревност, когато той накрая се откаже от нея и започне да търси други жени.
Когато пристигнаха в Уиндхърст, оставаха няколко часа до зазоряване. По пътя Селиг бе променил решението си и не събуди цялото семейство, а само Ройс. Изчакаха го в предишната стая на Селиг, за да не ги чуят слугите. В стаята бяха запалени няколко свещи.
— Нима тук, в твоята стара стая, ти харесва повече, отколкото в новия ти замък? — попита сънено Ройс още от вратата.
Този път Селиг не се постара да измисли някаква шега в отговор на въпроса на зет си.
— Съжалявам, че те събудих, но ми се струва, че можеш да ми помогнеш. Трябва спешно да се направи нещо.
Лицето на Ройс изведнъж стана сериозно.
— Тогава казвай по-бързо.
— В деня, когато си стягахме вещите, за да се преместим в моя замък, забелязах тук един мъж, който ми се стори познат, но не можах да си спомня къде съм го виждал. Кристен ми каза, че се наричал лорд Дъруин, но това име нищо не ми говореше.
Ройс кимна.
— Той не е от околността, но аз го познавам от много години. Преди да умре съпругата му, преди седем или осем години, тя и Дъруин постоянно бяха в кралския двор, но след това той се завърна в имението си, а в двореца остана синът му. Ако не ме лъже паметта ми, синът му Едред загина при последната битка с датчаните — същата битка, в която ти бе ранен и Рагнар ти е спасил живота. Едред много приличаше на баща си и може би си се сетил за него, а не за стария Дъруин.
— Не, този, когото видях, бе възрастен мъж, пък и го видях съвсем наскоро. Ройс, това бе в деня, когато бяхме нападнати в гората. Тъкмо преди да ме ударят по главата, видях как лорд Дъруин съсече стария епископ, когото придружавах.
— Сигурно грешиш нещо.
— Не. Тази нощ отново сънувах онова нападение. Припомних си много ясно онзи злокобен ден, припомних си и участието на Дъруин в схватката. Само него си спомням. Като че ли и сега виждам дрехите — бяха по-изискани, отколкото би трябвало да бъдат дрехите на някой обикновен крадец.
Ройс се развълнува и прекара пръсти през черната си коса.
— За бога, имаш ли представа за какво намекваш?
— Да. Не сме били нападнати от крадци, Това е било организирано нападение срещу кралски пратеници, за да се осуетят преговорите. Но трябва непременно да чуя какъв ще бъде твоя съвет: дали да известя краля, преди да убия този мъж, или след това?