Ерика не можеше да се примири с това. Досега не бе реагирала на техните подмятания, защото бе потисната от чувството си за вина пред Селиг, но вече бе успяла да преодолее тези тягостни угризения. Повече не желаеше да поема цялата вина върху себе си, пък и нали вече бе негова законна съпруга. Трябваше да се сложи край на всяка вражда.
Ето защо, когато най-после останаха сами в кухнята, младата жена не се поколеба да упрекне зълва си за студенината, с която я бе посрещнала. Заговори внезапно, без предисловие, като прямо попита Кристен:
— Все още ме мразиш, нали? Тогава защо не се противопостави срещу женитбата на брат ти?
Кристен бе изненада от неочакваните й думи, но успя да се овладее и отвърна твърдо:
— Всъщност, не е точно така… не те мразя. Но се съмнявам дали ще мога някога да ти простя за всичко, което му стори. Може би Селиг ще ти прости, защото той си е такъв, добросърдечен по природа, поне към жените. Но аз не мога да забравя миналото.
— Не ти ли е минавало през ума, че ако тогава в Гронууд Селиг бе посрещнат не от мен, а от брат ми, то Рагнар щеше да го обеси вместо да заповяда да го бият с камшик? Вече се поболях от чувството за вина, за което брат ти не спира да ми напомня. Боговете са ми свидетели, че се опитах да му дам възможност да се измъкне от обвиненията, но той предпочете истината, която звучеше много подозрително, и затова бе наказан. И не ми повтаряй отново, че той е казал истината, защото думите му звучаха неправдоподобно.
— Свърши ли? — хладно запита Кристен.
Ерика въздъхна.
— Да, свърших. И както виждам това, което ти казах, едва ли има значение за теб.
— Може би защото не одобрявам боя с камшик. А това, което никога няма да мога да ти простя, е твоето безсърдечие, когато си се смяла, докато той е страдал.
— Какво съм направила?
— Не се опитвай да го отричаш, Ерика. Той ми разказа всичко. — Кристен повтори думите на брат си. В гласа й се усещаше нарастващ гняв: „Тя се наслаждаваше на моите страдания. Никога няма да забравя нейния смях.“
Ерика се вцепени от изумление.
— Това е лъжа! Не съм се смяла по време на разпита. Попитай Тургайз. Той беше там през цялото време.
— Не говоря за разпита, а когато са го били с камшик.
— Но аз дори не съм била там тогава — извика Ерика. — Ако бях там, това никога нямаше да се случи. Племенникът ми си бе счупил ръката и ме извикаха. Ако това не се бе случило, щях да спра наказанието. Видях брат ти отново чак когато дойде да го вземеш.
— Същото ми разказа и Рагнар. Но нима мислиш, че ще повярвам на теб и брат ти, а не на Селиг? Ако истината е такава, каквато казваш, по-добре говори със Селиг, а не с мен…
— Какъв смисъл има — ядосано я прекъсна Ерика. — Той няма да ми повярва, така както и аз не му повярвах, така както и ти не ми вярваш. — После се засмя горчиво. — Но все пак ти благодаря, че ми разказа всичко това. Не знаех, че съм толкова злобна и безсърдечна.
Тъй като бе казала повече, отколкото бе мислила, младата жена се обърна и се върна в залата, като остави Кристен разгневена, но замислена. Един от тях лъжеше и, разбира се, това беше Ерика. Но, по дяволите, тя говореше толкова искрено и убедително.
Кристен може би щеше да забрави този разговор, ако на другия ден Селиг не й се оплака от държанието на съпругата си. Очевидно Ерика не му бе казала за разговора между тях двете, но явно все още бе много ядосана, защото си го бе изкарала на него.
Той изхвръкна гневно от стаята и едва не се сблъска със сестра си в коридора.
— Как е възможно тя да се сърди за нещо съвсем дребно, за някаква си рокля, когато аз й простих всичко, което ми причини в нейния замък?
— Казал ли си й това? — попита Кристен.
— Кое?
— Че си й простил?
Въпросът й го раздразни.
— Но аз съм й го показал. Помолих я да започнем отначало. Искаш ли да ти повторя думите, които ми каза в стаята? Тя все още ме мрази. И не се интересува от това, че аз вече не я мразя.
— А кога се случи това?
— Кое?
— Кога престана да я мразиш?
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Какво значение има това?
Кристен въздъхна и го поведе към бъчвите с бира, наля по една халба и двамата седнаха на най-близката маса.
— А сега ми разкажи всичко.
Селиг се намръщи.
— Какво да ти разказвам? Тя не иска да разговаря с мен.
Кристен не можа да сдържи усмивката си.
— Някои мъже не биха се оплаквали.
— Запази си остроумието за друг път, Крис, сега не съм в настроение.
— Разбирам. Но не мога да разбера как сте могли да се ожените, без разберете кое е най-важното за всеки един от вас. — В този момент видя, че Ерика слиза по стълбите и тръгва към тях. Не каза нищо на Селиг, а продължи: — Няма ли да ти е интересно да узнаеш, че тя не си спомня да се е смяла, когато ти си бил в Гронууд?