Той изсумтя недоволно.
— Не я обвинявам, че не иска да си признае. Все пак тя е жена, а коя жена ще си признае вината?
Ерика чу думите му и се закова на място. Но Кристен беше твърде ядосана, за да премълчи.
— Щом разсъждаваш така, не е чудно, че тя ти се сърди. Нали всъщност смехът й те бе озлобил и те бе накарал да търсиш отмъщение? Така че по-добре ми разкажи какво точно си спомняш.
Селиг се намръщи.
— Опитвам се да го забравя. Но си спомням, че тя каза, че съм я обидил, а аз нямах намерение да я обиждам. Отидох в замъка й да търся помощ, но не я намерих. Вместо това срещнах нея. Главата ми се цепеше от болки, погледът ми беше замъглен и мислите ми бяха объркани. В някои мигове разбирах коя е тя и защо са ме оковали във вериги, а в следващите губех представа за всичко наоколо. Казах й, че ми е необходимо легло, дори мога да легна и в нейното, ако ме иска. Не исках да я обиждам. Жените винаги са ми предлагали с радост леглото си и аз се държах с нея като с една красива жена.
Кристен видя, че лицето на Ерика се изкриви от мъка и тя се обърна и побягна навън. Почувства се виновна, че си бе послужила с хитрост, макар че се надяваше по този начин да сложи край на лъжата между двамата съпрузи, въпреки че не знаеше кой от тях лъже.
Реши, че е по-добре да не казва за това на Селиг. Достатъчно лошо бе, че Ерика го знаеше.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Ерика се затича към крепостната врата на замъка Уиндхърст, но точно в този миг насреща й се зададе кралската свита. Наложи се да ги изчака да преминат през вратата, затова се отдръпна и, облегната на студената каменна стена, притвори очи, за да прикрие напиращите сълзи. Имаше чувството, че животът отново е изгубил смисъл за нея, а душата й се разкъсваше от мъка. Вината й пред Селиг не бе забравена и тя с нищо не можеше да промени нерадостната си участ.
Той не е мислил, че я обижда, а само се е стараел да й се отплати за помощта, която е търсел в Гронууд… Нима Селиг, нейният любим съпруг, е искал да предложи тялото си като разменна монета? Какви са били тези жени, които са го научили така да им се отплаща? О, богове, може би той не е знаел какво говори, може би, измъчен от раната и изгарящ от треската, не е бил на себе си… Защо не е разбрала какво е изпитвал той в онези ужасни мигове? Защо не му бе помогнала вместо да изпада в гняв и да го измъчва още повече?
И защо той си въобразява, че тя е способна да се смее злорадо, докато той страда под ударите на камшика? Селиг наистина вярва, че е било така. Ерика си припомни думите му: „Никога няма да се засмееш отново.“ Тогава, когато ги чу, младата жена си бе помислила, че той много държи на тази своя закана и се оказа, че не е сгрешила. Но и това ли може да се обясни с трескавото му състояние край онази ужасна яма в Гронууд? Нима той си е въобразил, че е чул нейния смях, и сега го счита за истина? Ерика Безсърдечната. Той е вярвал, че тя няма сърце в гърдите си… Тогава как е могъл да й докосва, да я прегръща? И как би могла тя да го разубеди, когато е напълно уверен в правотата си?
— Ей, ти — сепна я някакъв вик, — кой е онзи келтски рицар, застанал до крал Алфред?
Гласът звучеше властно. Лицето на непознатия изглеждаше като лице на надменен господар, свикнал да му се подчиняват всички наоколо. Мъжът бе от свитата на краля, придружаван от още двама рицари. Тримата очакваха нейния отговор. Изведнъж зад тях се появиха много каруци и воини на коне, които скриха от погледа й тримата благородници.
Но като се досети, че я питаха за някакъв келтски рицар, тя разбра кого имат предвид и побърза да им отговори:
— Това е моят съпруг, Селиг Благословения, но той е келт само по майчина линия. Баща му е викинг.
— Вие и двамата да не би да сте датчани?
Въпросът бе зададен с такова отвращение, като че ли да си датчанин е някакво престъпление, но Ерика бе твърде измъчена, за да обръща внимание на думите му.
— Той е норвежец — уморено отвърна Ерика и се отдели от крепостната стена. — Тук само аз съм датчанка.
Ерика се отдалечи бавно от крепостната врата и постепенно се успокои, като се постара да забрави за досадните непознати конници. Трябваше да се усамоти някъде, далеч от тази шумна тълпа, за да реши какво да прави. Но в този миг видя Селиг в двора на замъка, вперил погледа си в нея… Тогава Ерика се обърна и отново закрачи към крепостната врата.
Лорд Дъруин я проследи с присвити очи.
— Нещо не ми харесва тук — промърмори той и се обърна към един от своите придружители. — Намери Огден и му кажи да я проследи. Ако трябва, да вземе още някого със себе си, но да не я изпуска от очи. Ако се наложи да се предприеме нещо друго, Алдуин ще им донесе заповедта ми.