Първият мъж се зае да намери останалите трима, които бяха влезли в Уиндхърст заедно с лорд Дъруин. С него остана само Алдуин, който побърза да попита господаря си:
— Не можа ли да познаеш чернокосия викинг, застанал до крал Алфред? Това е онзи мъж от пратеничеството на краля, когото оставихме миналия месец в гората, защото го помислихме за мъртъв. Сега Огден носи неговия меч.
— Значи той е бил един от кралските пратеници — ахна Алдуин. — Не, не може да бъде. Да не би да има брат близнак?
— Тогава защо Алфред толкова бързо приключи с обиколката си из западните земи и се върна в Уиндхърст, а сега разговаря с онзи чернокос келт, който би трябвало отдавна да е мъртъв? Не ми се вярва да е негов близнак.
— Тогава трябва по-бързо да изчезваме оттук.
— Не ставай глупак. Ако ще ме обвиняват в нещо, трябва да го зная. Само онзи викинг може да ме обвини в престъпление. Затова не трябва да се доближаваш до мен, докато не ти заповядам. По-добре да отвлечеш жената, за да можем да го принудим да оттегли обвиненията си срещу нас. Има ли къде да я скриеш?
— Ще се намери къде.
Дъруин кимна.
— Имам предчувствието, че скоро ще разберем дали кралят е узнал, затова стой наблизо, за да чуеш когато те повикам на помощ. Ще решиш сам дали е необходимо да отвлечем жената. Нали ще се справиш?
— Да.
— Добре. А сега да потегляме. — Дъруин тръгна, но се обърна и добави: — Алдуин, ако до довечера не се върна от Уиндхърст, убий съпругата му.
Дъруин си проправи път през тълпата, но не за да се приближи до краля, а за да бъде забелязан от всички. Както предполагаше, Алфред и викингът се насочиха към него веднага, щом го видяха. Дъруин запази самообладание. Неговата дума тежеше повече от думата на един викинг. И кой би повярвал на един чужденец?
Всичко стана точно така както бе очаквал. Лорд Ройс превеждаше на Селиг, тъй като той не разбираше саксонски, а Дъруин не благоволи да говори на келтски.
Предвижданията му се оправдаха напълно. Бе обвинен в най-тежкото престъпление — убийство на кралски пратеници. Разбира се той отрече всичко. Престореното му възмущение и гняв бяха достойни за възхищение. Крал Алфред бе недоволен. Не знаеше на кого да вярва, защото все пак нямаше никакви доказателства за вината на лорд Дъруин.
Но това, което лорд Дъруин не очакваше, бе силният удар на вбесения викинг, който го повали на земята. Тогава чу обяснението на Ройс:
— Ти отрече обвиненията, а това означава, че го обвиняваш в лъжа, лорд Дъруин. Затова той те предизвиква на двубой.
— Това е оскърбление! Не може да очаквате от мен да се бия с този проклет варварин…
— Говориш за мой роднина, затова внимавай в думите си, иначе ще трябва да се биеш с мен. И честно казано, милорд, аз съм склонен да му повярвам, особено след като знам причината, поради която ти си искал да осуетиш сватбата между бившата годеница на сина ти с някой от датските благородници. Постъпил си глупаво, като не си казал на краля за несъгласието си за този брачен съюз.
— Щях да го кажа, ако знаех. Но аз не знаех нищо, вече ти казах! Нищо не бях чул, преди да дойда в двора на краля.
— Ти така казваш. Но Селиг те обвинява в убийство и тъй като те предизвика да се биеш с него, вече няма значение кой говори истината и кой не, нали така? Ще приемеш ли двубоя, или ще се оставиш шуреят ми да те съсече, загдето го нарече лъжец? Уверявам те, че той няма да се поколебае да го стори.
Дъруин бързо скочи на крака и с треперещ глас каза:
— Приемам, но трябва да отдъхна след дългото пътуване. Вече не съм толкова млад.
Ройс чу как Гарик и Тургайз изсумтяха презрително зад гърба му — лорд Дъруин все още нямаше четиридесет години. Лордът се изчерви, което показа, че и той ги бе чул. Сега Алфред трябваше да реши.
— Давам ви три часа, милорди. Лорд Дъруин може да си отпочине, да хапне нещо и да наостри оръжието си. Но няма право да напуска Уиндхърст без мое позволение. Нито пък ще приема откуп в отговор на това предизвикателство. Двубоят ще се състои, освен ако някой от двамата не оттегли обвиненията си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Трябва да дойдете с мен, лейди.
Ерика се стресна, спря да хвърля камъчета във водата и видя някакъв нисък, чернокос, добре въоръжен мъж, застанал на върха на насипа край езерото. Не го познаваше, но сега в Уиндхърст имаше толкова много войници, а тя помнеше лицата само на тези, които придружаваха Кристен, когато бе отвлечена от нейното имение Гронууд в Източна Англия.