— Кой сте вие?
— Наричам се Огден, лейди. Вашият съпруг отправи предизвикателство към един лорд и сега ще трябва да се бие на двубой с него, но преди това иска да поговори с вас.
— С кого ще се бие? Нима с онзи лорд Дъруин, който по думите на Селиг се е бил преоблякъл като крадец?
Младата жена се изкачи по насипа прекалено бързо, за да успее да забележи как мъжът стисна зъби и злобно я изгледа.
— Да, ще се бие именно с лорд Дъруин — сухо отвърна той. — Трябва да се качите на коня ми, защото нямаме време за губене.
Няма време? Сърцето й бясно затуптя. Трябва да се върне колкото може по-бързо в Уиндхърст. Дори се затича към конете, оставени от Огден край близките дървета. При тях имаше втори войник, а третият се метна на коня си и препусна като луд назад към замъка, очевидно за да съобщи, че са я намерили.
— Хайде, по-бързо! — извика тя на двамата войника, които щяха да я придружават, и се опита сама да се качи на един от конете.
Вече беше на седлото, когато Огден се намести зад нея. Веднага потеглиха в галоп. Тя бе като обезумяла от страх. Защо Селиг е пожелал да разговаря с нея преди двубоя? Нима мисли, че може да умре? Или може би иска да й каже най-после тези думи, за които тя бленува отдавна, но ще ги чуе твърде късно?
Препускаха няколко минути. Изведнъж Ерика се огледа и разбра, че това не е пътят към Уиндхърст.
— Къде ще се бият, няма ли да е в двора на замъка? — извърна се тя към Огден.
— Вече почти стигнахме — кратко отговори войникът.
И наистина, след малко в далечината се показа военен лагер. Ерика не се досети да попита защо е избрано това място край гората за двубоя между двамата благородници. Отговорът дойде само след минута, когато се доближиха с голяма скорост към лагера.
Някаква сила я захвърли от седлото, конят се закова на място и тя падна на земята. Някакъв непознат едва успя да протегне ръка, за да я задържи. Когато отново успя да се изправи на крака, младата жена надигна глава да се скара на придружителите, но една властна заповед я изпревари.
— Вържете я и я хвърлете в ямата. Надявам се, че сте успели да я изкопаете достатъчно дълбока.
— Почти е привършена — отговори мъжът, който бе хванал Ерика и не я изпускаше от силните си ръце.
— Сигурно ще е достатъчно дълбока — каза Огден. — Все пак тя е жена и затова не е нужна прекалена дълбочина, а не можем да рискуваме да мине някой и да я види. Веднага я хвърлете в ямата.
Ерика се опита да се изскубне от ръцете на мъжа, но той бе як и набит. Само я стисна още по-здраво, до болка.
— Какво означава това? — изкрещя тя в лицето на Огден. — Нима си ме излъгал?
— Излъгах само когато ти казах, че ме изпраща мъжът ти. Моят господар, лорд Дъруин, наистина бе предизвикан и ако твоят мъж не оттегли обвинението си, ти ще умреш.
— Нима твоят лорд е такъв страхливец, че да не се осмелява да излезе на двубой?
— Не се подигравай, лейди. Чул съм, че твоят мъж е едва ли не гигант, а освен това е неустрашим воин, като всички викинги. Пълна глупост е да излезеш с меч срещу него.
Удивителното беше, че тя се почувствува горда след тези думи, въпреки безпомощния гняв, който започна да се надига в гърдите й. Сама си беше виновна. Не трябваше да напуска замъка, без да каже на Тургайз, не трябваше да тръгва сама с тези непознати, беше проявила непростима наивност, дори беше настоявала да бързат. И сега щяха да я хвърлят в тази яма. В ямата! Бог Один да й е на помощ! Може би тази яма нямаше да бъде толкова ужасна както онази в Гронууд, но все пак вероятно беше просто една дупка в земята.
След като им нареди какво да правят, Огден яхна коня си и потегли към Уиндхърст. Предполагаше, че отива да съобщи на страхливия си господар, че заповедите му са изпълнени и тя е отвлечена. Един от мъжете държеше младата жена, а другите се заеха с разчистването на пръстта. Двама от тях я изхвърляха сред дърветата, за да не се забелязва, че на това място има дупка.
Ямата беше там, един метър дълга и малко повече от половин метър широка. Щяха да я покрият отгоре с дървена дъска, а над нея щяха да разпръснат трева, така че дупката щеше да бъде добре замаскирана.
— Чуваш ли ме?
— Да — един от мъжете говореше на друг, който бе в дупката.
— Тогава излизай оттам — каза мъжът, който държеше Ерика. — Трябва ми въже и нещо с което да й запуша устата.
Ерика се стараеше да не трепери от страх. Те се готвеха да я хвърлят в ямата. В този лагер имаше най-малко двадесетина мъже. Нямаше никаква възможност да се измъкне. И навярно щеше да умре в тази дупка.
— Винаги ли копаете дупки, когато лагерувате някъде?
Искаше въпросът й да прозвучи подигравателно и се опитваше да сподави нарастващия страх, но мъжът, който я държеше, й отговори съвсем сериозно: