Той щеше да се промени и ако само Рагнар се оженеше за втори път. Това бе неизбежно. И въпреки че бе убедена, че можеше да прекара остатъка от живота си в дома на брат си, навярно отново щеше да се почувства ненужна и нежелана.
Затова не протестира, когато Рагнар за първи път заговори за женитба, нито пък помоли да изчакат още година-две. Рагнар мислеше, че да се омъжи е нейното съкровено желание, и тя го остави с тази илюзия. Но всъщност не беше щастлива. Просто й се искаше нищо да не се променя и всичко да си остане както досега. Но Ерика не предполагаше, че животът й щеше да се промени изцяло, и то много по-скоро, отколкото бе очаквала.
ГЛАВА ПЕТА
Волската каруца се влачеше едва-едва по обраслия с трева път между дърветата. Поводите държеше стара жена с възлести ръце и чорлави сиви коси. До каруцата накуцваше младо момиче. Единият й крак по рождение бе по-къс от другия. Злокобният мирис на труповете ги бе застигнал много преди да открият телата на избитите пратеници. Старата Велда добре познаваше този мирис. Младото момиче, племенницата й Блайт, ненавиждаше тази миризма, но се бе научила да я понася.
Когато най-после съзря телата на убитите, Велда отби каруцата от пътя и бързо скочи на земята. За възрастта си бе доста пъргава. Само след секунди тършуваше из джобовете на мъртвите, без да пропуска нито един от труповете.
Не след дълго Блайт я чу как възкликна недоволно:
— Тфу! Скитниците пак са ни изпреварили!
Трябваше да каже „другите скитници“, тъй като тя изхранваше себе си и племенницата си с остатъците храна и вещи, останали от живите или мъртвите. Войниците вече години наред опустошаваха страната. Това бяха богати години за дрипльовците като нея. Тя упорито вървеше по следите на датчаните. Оправдаваше се, че уж търси изгубения си син и никой не й обръщаше внимание, когато претърсваше падналите из бойните полета.
Ала този път наистина я бяха изпреварили. Други, по-пъргави скитници, вече бяха пребъркали джобовете и кесиите на тези мъртъвци. Бяха задигнали ботушите, кожените им наметки, мечовете, секирите и кинжалите. Бяха оставали само ризите на двама от убитите. Около тях се носеше миризма на кръв и смърт. Двама от мъжете бяха напълно съблечени от мародерите. Изчезнали бяха дори долните им дрехи. Сигурно са били хубави и скъпи. Навярно мъжете са били лордове.
Блайт стоеше зад нея и бе извърнала поглед от кървавата поляна. Трябваше да изчака леля си. Велда не беше на себе си от яд, че нищо не бе останало за оплячкосване и в гнева си задърпа с всички сили ризата на единия от все още неразсъблечените мъртъвци. Блайт знаеше, че тя щеше да изпере дрехата, щеше я закърпи и после щеше да я размени на пазара срещу нещо за ядене.
Младото момиче не можеше да се престраши да докосне някой от труповете и затова леля й не настояваше да й помага в тази работа. Блайт й беше благодарна за това. Но в замяна тя беше тази, която продаваше плячката, а ако времената бяха по-трудни, продаваше и себе си. Велда я беше отгледала от бебе и младото момиче бе свикнало с този начин на живот. Но Велда бе остаряла и се надяваше в скоро време да се сдобие с покрив над главата си, вместо да скита с волската каруца и да мръзне нощем в дрипавите завивки под открито небе.
Тази надежда можеше да се сбъдне, тъй като старата скитница бе научила, че наскоро бе починала съпругата на един от нейните братовчеди. Затова сега двете с племенницата й пътуваха към Бедфорд, където живееше овдовелият й братовчед Алдрих. Покойната му съпруга никога не ги бе допускала в дома си, но вече си бе отишла от този свят и Велда се надяваше да омъжи Блайт за Алдрих и двете да се настанят в дома му. Вдовецът бе много по-стар от племенницата й, но не беше грозен, не беше и скъперник и Блайт бе съгласна да стане негова жена. Надяваше се, че очакванията на старата и хитра Велда ще се сбъднат. Пък и той винаги беше мил с нея въпреки недъга й. Щеше да бъде толкова хубаво да има свой дом и да не трябва да се безпокои всеки ден дали ще има нещо за ядене.
Погледът й блуждаеше наоколо, докато чакаше леля й да свърши с огледа. Девойката ненавиждаше смъртта, беше се нагледала на трупове, но нещо в тези бе привлякло вниманието й. Отново и отново поглеждаше към един от лежащите на пътя мъже. Накрая не издържа и се приближи.
Той бе един от двамата, които бяха напълно разсъблечени от неизвестните мародери. Велда го бе обърнала по гръб, с проклятия и пъшкане, тъй като той бе доста едър. Искаше да провери дали не е останал някой пръстен по ръцете му. Но навярно не бе имал пръстени, защото нито един от пръстите му не липсваше. Това бе най-бързият начин, по който крадците вземаха пръстените на мъртъвците. Не губеха време да ги измъкват от подутите им стави.