— Как мислиш, дали трябва да се намеся? — попита Селиг.
Ерика бе зяпнала от изненада, но сега избухна в смях.
— Не, по-добре да не им пречим. Не знам какво смята да прави с нея, но съм сигурна, че няма да я оскърби.
Селиг се ухили.
— Аха, значи това е начинът да се справиш с една жена.
— Не исках да кажа това.
— Не беше необходимо да го казваш — отвърна съпругът й. — Аз лично нямам нищо против, ако ме помолиш да постъпя по същия начин.
Тя успя да сподави смеха си, но очите й светеха от щастие.
— Ако някой път се наложи, ще си спомня предложението ти.
Той въздъхна с престорено отчаяние.
— Тогава предполагам, че мога да го направя още сега.
Селиг се наведе, вдигна я и я сложи на рамо. Ерика не протестира, но докато се изкачваха по стълбите тихо промърмори:
— Мисля, че все пак не беше необходимо.
Младият мъж я погали нежно.
— Но ми доставя голямо удоволствие.
Ерика се чувстваше много щастлива и не каза нищо повече. Имаше нещо много… романтично… да бъдеш занесена на ръце в спалнята, макар че всъщност той я носеше на рамо, а не на ръце. Когато минаха покрай стаята на Тургайз, чуха мъжки и женски смях. Младата жена не каза нищо, но се усмихна. Радваше се за своя приятел.
Когато стигнаха в тяхната стая, Селиг я пусна на пода. После я притисна до гърдите си и нежно я целуна. Тя забрави за всичко и се отпусна в ръцете му. Но когато той започна да съблича роклята й, тя го спря.
Черните му вежди се повдигнаха въпросително. Ерика внезапно почувства страх. Искаше да му обясни, че той бе сбъркал — тя никога не се бе смяла на страданията му — и да го накара да й повярва. Но за нея беше още по-важно да разбере дали това, което бе казал, когато я измъкна от ямата, е истина. Все още не можеше да повярва, че го бе казал. Беше обезумяла от онези буболечки и дори не бе обърнала внимание на думите му. Затова сега трябваше просто да го попита.
— Наистина ли ме обичаш, както каза днес? — попита тя.
— Така ли съм казал? Не си спомням.
— Тогава може би аз съм сгрешила.
Той я погали по лицето.
— Може би искаш да го чуеш отново.
Ерика застина.
— Ако не е така, не искам да ми казваш нищо.
— Ами ако е така?
— Ако продължаваш да ме дразниш — намуси се тя, — скоро едва ли ще има значение какъв е отговорът ти. Аз ще…
— Ще хвърлиш ли отново солницата по мен?
Младата жена избухна в смях. Този мъж е просто невъзможен. И за секунда не може да остане сериозен, дори когато се налага. Не забеляза как той изведнъж притихна, щом чу смеха й, но видя намръщеното му лице и смехът й секна.
— Какво има?
— Това не е онзи смях, който помня. Това не е твоят смях. Може ли пак да се засмееш?
Ерика най-после разбра. Рано или късно трябваше да поговорят за това.
— Не мога да се засмея насила, но…
Той изведнъж я сграбчи за раменете.
— Моля те, Ерика, ти не разбираш колко е важно за мен.
— Разбирам те. Това не е същия смях, защото ти никога не си ме чувал да се смея. Ти си изгарял от треската, бълнувал си и ти се е сторило, че си чул смеха ми. Аз не съм била в ямата, когато са те били. Исках да отменя заповедта си, но ме извикаха. Попитай Тургайз.
Тя видя, че очите му се изпълниха с болка. После той падна на колене, обви краката й с ръце и притисна глава до тях.
— Ей, стани — помоли го тя. — Ти не трябва да се срамуваш. Треската е била причината да мислиш така.
— Защо не си ми казала досега?
— Не знаех какво си мислил. Сестра ти ми каза едва вчера.
— Но можеш ли да ми простиш всичко, което ти причиних?
Ерика се усмихна.
— Ти се опита, Селиг, но всъщност никога не си ме наранявал и никога не успя да си отмъстиш. Ти просто не можеш да ме нараниш.
— Но аз дори те оковах във вериги!
— Аз се чувствах виновна, иначе можех да протестирам много повече.
— Аз се опитах да те унижа.
— О, да, в това ти успя и ще трябва да изкупиш вината си.
— Готов съм на всичко, кажи само какво искаш.
— Отговори на въпроса ми. Обичаш ли ме?
— Толкова много, че това дори ме плаши.
Обзе я неописуема радост и дори дъхът й спря. Но тъй като Селиг продължаваше да стои на колене, обзет от чувството за собствената си вина, тя коленичи до него и взе лицето му в ръцете си.
— Ти си най-нежния мъж, когото някога съм срещала. Ти искаше да ме мразиш, но не успя. Ти искаше да ме нараниш, но не успя. Съжалявам, но такъв ти е характерът и не ти позволи да го сториш, а същевременно се радвам, защото това ме дари с любовта на един наистина забележителен мъж. Аз те обичам, Селиг. Затова не ме моли отново за прошка. Аз трябва да те моля да ми простиш.