Тялото му беше младо и стройно. Блайт не откри рани по него, а само многобройни белези от минали битки. Сигурно е бил храбър воин, участвал в много сражения. Но лицето му бе като на ангел и тя не можеше да откъсне поглед от изящните му черти. Странникът бе толкова красив, че дъхът замря в гърдите й. И за пръв път от толкова години, похабени в скитане сред безчет трупове, очите й се наляха със сълзи.
Той въздействаше така на всички жени и Блайт, която дори не го познаваше, се отпусна на колене и заплака. Ръката й неволно докосна лицето му. За нейно учудване кожата му бе топла и мека. Тя рязко отдръпна ръката си и извика от изненада, когато усети дъха му.
— Лельо Велда, този мъж е още жив!
Велда продължи да сгъва ризата, която бе съблякла от другия мъртвец, погледна към нея и разсеяно промърмори:
— И какво от това? Навярно скоро ще умре.
— Но той няма рани по тялото си!
Старата жена се приближи и погледна към мъжа. Вече го бе преобръщала и не бе видяла рани по красивата му снага. Повдигна главата му и напипа една подутина на тила му. После пусна главата му на твърдата земя, без да се притеснява, че може да му причини силна болка. Мъжът дори не изохка.
— Ударен е бил по главата — равнодушно рече тя. — Едва ли ще се свести.
— Но ако все пак оживее?
— Е, може и да оживее, ако някой се грижи ден и нощ за него, но едва ли ще се намери такъв. Хайде да тръгваме, аз свърших…
— Аз мога да се грижа за него.
Велда я изгледа ядосано.
— Как смяташ да се грижиш за него? Нямаме какво да ядем утре и не можем да останем тук. Пък и нямаме време за губене. Той е по-скоро мъртъв отколкото жив.
Блайт отново погледна към мъжа и повтори упорито:
— Ако има и най-малката надежда да оживее, аз ще се опитам да го спася.
— Вече ти казах, че не можем да останем тук. Трябва да стигнем до следващото село и да потърсим храна.
— Тогава ще го вземем с нас.
Велда безпомощно разпери ръце.
— Да не си си изгубила ума, момиче? Защо трябва да правим това?
— За да го спасим.
— Но ние дори не го познаваме.
Внезапно Блайт се досети как може да накара леля си да се съгласи.
— Ако оживее, той ще ни възнагради богато за това, че сме спасили живота му. Той е лорд. Иначе защо ще му задигнат дрехите? Няма ли да е по-добре да имаме някоя монета в кесията, когато се появим пред очите на Алдрих?
Велда намръщено се замисли, но все още се колебаеше.
— Никак не е лесно да се грижиш за един полумъртъв. Та той дори няма да може да преглътне овесената каша. Може да се съвземе, но може и да издъхне в ръцете ни.
— Може да изкараме двеста златни монети…
— Тогава ми помогни да го качим в каруцата. Но те предупреждавам, момиче, че ако не се свести преди да стигнем в Бедфорд, ще го изхвърля на пътя. Не можем да заведем този непознат при Алдрих — няма дори да ни позволи да прекрачим прага му. Братовчед ми не иска да привлича вниманието на благородниците, дори и те да са милостиви. Нищо добро няма да излезе от тази работа. Затова трябва да ми обещаеш, че ще правиш каквото ти кажа или този полумъртъв хубавец ще остане да лежи тук. Не искам да ми възразяваш, ако се наложи да се отървем от него.
Блайт веднага кимна в знак на съгласие. Тайно се надяваше да го изцери за две седмици, а точно толкова време щяха да се клатушкат с тази каруца до Бедфорд. Едрият мъж не можа да се побере в каруцата. Краката му стърчаха навън и при всеки тласък се удряха в земята, но нищо не успя да наруши дълбокия сън на непознатия.
Дните отминаваха. Велда не спираше да мърмори, макар че научи Блайт как да налива вода в гърлото му без да го задави. Успяваше да го накара да преглътне малко вода и храна. Надяваше се, понеже мъжът беше едър и мускулест, че може би щеше бързо да се възстанови.
Младото момиче се грижеше всеотдайно за него и винаги се стараеше да има месо в бульона. Вярваше, че ще живее, макар че младият мъж не помръдваше и нито веднъж не отвори очи.
Блайт правеше всичко, което беше по силите й; но нито тя, нито Велда знаеха как да го лекуват. Вече приближаваха Бедфорд, но състоянието на мъжа не се променяше. Блайт измоли от леля си да починат два дни преди да продължат, но не можеше да се надява на повече. На карта се поставяше бъдещето й, възможността да заживее по-охолно. Велда не преставаше да й натяква, че не могат да рискуват всичко заради един непознат.
Никога през живота си младото момиче не бе изпитвало такава мъка както сега, когато трябваше да изостави този красив мъж. Но поне успя да се пребори със скъперничеството на леля си и го облече с най-хубавите дрехи, задигнати от мъртъвците в крайпътните канавки. Сърцето не й позволяваше да го захвърли гол сред безлюдното поле. Това беше последното, което можеше да стори за него. Гледаше го и плачеше, но беше безпомощна. За последен път се опита да го накара да дойде в съзнание. Удари му няколко плесника, изкрещя му, че трябва най-после да се събуди, но той не помръдваше. Обзе я гняв. Бе положила толкова усилия да го спаси, но не бе успяла. Трябваше да се подчини на леля си.