Събра сетни сили, сподави надигащото се гадене в стомаха и се опита да се огледа. Цялата околност му изглеждаше замъглена. Образите трептяха пред погледа му и ту се проясняваха, ту отново се размазваха.
Отпусна се безпомощно на тревата. Едва сега забеляза, че не е облечен в своето облекло. Изцапаните дрехи го стягаха в плещите, а наметалото, прекалено широко и късо за ръста му, навярно бе скроено за някой тантурест дебелак. Обувките му бяха изпокъсани. Може би се е опитвал да ходи из гората, реши той, макар и да не помнеше нищо.
Младият викинг си припомни как някога бе кръстосвал южното крайбрежие на Уесекс, когато търсеше сестра си, преоблечен като келтски рибар от Девън. И изведнъж изпадна в някакво трескаво състояние. Привиждаха му се сцени от онези дни и за миг се изплаши, че отново се е завърнал в миналото и че всичко, което се бе случило след това, е било само някакъв сън. Ала внезапно се досети, че ако са се върнали миналите дни, не можеше да сънува лицето на Ройс. Та нали тогава още не подозираше са съществуването на бъдещия си зет. Не можеше да го сбърка с някой друг, пък и болката в главата бе прекалено реална и нямаше никаква връзка с миналото.
Но и сега дрехите му бяха така изпокъсани, както по време на онова странстване по крайбрежието. Никога вече не би облякъл такива дрехи. Припомни си, че яздеха по някакъв път, цяла група въоръжени мъже, когато изневиделица ги нападнаха непознати грабители. Защо тогава не виждаше наоколо никого от другарите си? Между листата се очертаваше малка пътека, но край нея нямаше мъртви тела. Нима спътниците му са били отвлечени, а той е успял да се спаси, като е пропълзял под храстите? Тогава откъде са се взели тези непознати дрехи?
Унесен в мисли, младият мъж не усещаше как часовете се нижеха и денят вече преваляше. Внезапно забеляза, че слънцето клони към залез. Трябваше да се опита да намери подслон преди да се смрачило, а това означаваше, че на всяка цена трябваше да се изправи и да се опита да ходи.
Но това се оказа тежка задача. На няколко пъти задигна и се опря на ръце, докато премине главозамайването. Краката му се огъваха и се чувстваше много изнемощял, ала вродената му упоритост и решителност се пробудиха. Успя да стане и, задъхан, започна с много усилия да си проправя път между храстите и клоните на дърветата, като се хващаше за стволовете им, олюляваше се, десетина пъти се строполяваше на земята, но ставаше отново.
Най-после измъченият воин стигна до някакъв непознат път, но благоразумно остана прикрит в крайпътните храсталаци. Не можеше да си позволи да рискува — нямаше никакво оръжие и беше почти на края на силите си. Цялото му оръжие беше изчезнало — внушителната му бойна секира, фризийският меч, кинжалът с инкрустирана дръжка, който винаги носеше на колана си, както и самият колан. Нямаше го и талисмана му с гравирания върху него чук на бог Тор. Само ако някога му паднат тези крадци…
Усети мирис на храна още преди да види колибата. Значи все пак късметът все още не му бе изневерил напълно. Посрещна го една добра жена. Беше й достатъчен само един поглед и веднага го покани на масата. Извади два самуна прясно опечен хляб, масло и всичко, каквото, можеше да се намери за ядене. След това забърза към огнището да му опече една от яребиците, които мъжът й бе уловил сутринта.
Миловидната хазайка се стараеше да му угоди във всичко, както впрочем и всички жени, които бе срещал досега. За съжаление тя не разбираше нито една негова дума. Може би говореше езика на саксите, но с някакъв трудно разбираем диалект. Той опита всички езици, които бе научил през бурния си живот, но тя не го разбра. Това не му попречи да се нахрани до насита.
Селиг се изкушаваше от мисълта да прекара нощта при тази добродушна и гостоприемна селянка. Част от силата му се бе възвърнала, но болката в тила не затихваше. Сега непременно трябваше да намери лечител. Съмняваше се, че тази щедра, ала неука селянка ще му помогне да се излекува, дори и да успееше да й обясни от какво страда. Младият мъж се страхуваше, че е прекарал някаква треска, защото умът му ту се замъгляваше, ту се проясняваше. В даден миг ясно съзнаваше кой е, но в следващия забравяше дори името си. Трябваше непременно да намери някой, който да го разбере и да съобщи на сестра му за злополучното състояние, в което бе изпаднал по волята на съдбата. Тя щеше да дойде и щеше да го отведе вкъщи. Явно беше, че той нямаше сили сам да се добере до Уиндхърст.
Благодари на жената, сбогува се с нея и бавно тръгна на юг. Слънцето залязваше и това го ориентираше за посоката. Щедрата селянка му бе напълнила цяла торба с храна, която щеше да му стигне за ден-два. Всъщност силите му едва стигаха да върви и дори торбата бе прекалено тежка за него. Необяснимата слабост все още го измъчваше, главата го болеше силно и той дори не можеше да мисли за всичко, което бе преживял през последните дни.