Часовете се нижеха, слънцето залезе, небето бавно потъмня и силите му вече почти го напускаха. Но щастието отново му се усмихна. Все още бе достатъчно светло и Селиг видя смътните очертания на внушителен замък, заобиколен с дървена стена. Не си спомняше да е минавал оттук на път за Източна Англия, но имението изглеждаше достатъчно голямо и навярно щеше да се намери някой, който да говори келтски.
Младият викинг се отправи към вратите на замъка. Надяваше се, че зад стените му ще намери меко легло и някоя отзивчива жена, която да се погрижи за него. Но не успя да достигне до вратите. Отново му се зави свят и той се строполи безпомощно до стената.
Стори му се, че чува гласове, но те бяха твърде слаби и не можеше да различи думите. Не му стигаха сили дори да извика, но не бе необходимо. Към вратите на замъка се приближаваха четирима конници, облечени като стражи. Двама от тях го видяха и се отправиха към него. Селиг въздъхна с облекчение, но радостта му щеше да се окаже преждевременна. Не можеше да предположи, че това място щеше да се превърне в истински ад за него.
ГЛАВА СЕДМА
Ерика дори не забеляза стражата, която се връщаше от обиколката. Заради онзи проклет крадец отново бе закъсняла за вечерята, както често се случваше през последните дни. Днес следобед престъпникът отново се бе проявил, но този път бе задигнал няколко от скъпоценностите й, а не някоя дреболия от кухненските килери. Мислите й бяха заети с тези непрекъснати кражби и тя бе ядосана, че още не бяха успели да заловят злосторника, макар че го търсеха вече седмици наред.
Младата господарка се бе запътила към масивната маса и тъкмо протегна ръце да прегърне племенника си, когато до нея се изправи един воин от стражата и й съобщи, че Уилнот е заловил някакъв съгледвач и моли за позволението й да го обеси в задния двор. Това бе типично за началника на стражата — да иска нейната присъда преди дори да е узнала какво точно е престъплението.
— Доведете пленника тук веднага, след като залата се изпразни — рязко заповяда тя.
Пазачът се подвоуми преди да й възрази.
— Ще проявите голяма милост към нас, милейди, ако вие излезете на двора. Шестима от нас едва го довлякоха до ямата. Той отказва да върви.
— Защо?
— Не ни отговори, по-точно той ломоти на някакъв език, от който не можем разбра ни думица.
Тя се усмихна подигравателно.
— Е, ако наистина е съгледвач, би трябвало да разбира езика ни, иначе няма да узнае нищо. Защо Уилнот го мисли за съгледвач?
— Не ми каза.
Ерика въздъхна.
— Добре, ще дойда след вечерята. Нали тази работа може да почака дотогава?
Той се изчерви, кимна и се отдалечи. По време на вечерята тя се замисли върху думите на пазача. Шестима яки мъже да не могат да го завлекат до ямата? Звучеше безсмислено, освен ако пленникът е едър колкото Тургайз, а тя не бе виждала такъв мъж.
Любопитството й се засилваше и Ерика стана от масата преди да се е нахранила. Нейната сянка Тургайз я последва, макар да хвърли изпълнен със съжаление поглед към масата.
Ямата, където държаха пленниците, всъщност представляваше една по-дълбока дупка, оградена с навес от яки греди. По стените имаше окачени халки за веригите.
Досега Ерика бе ходила само веднъж до тази яма. Предпочиташе да се среща с пленниците в голямата зала на замъка. Ненавиждаше това отвратително и зловонно място, а халките и веригите по стените й вдъхваха страх.
За щастие пленниците набързо получаваха присъдите и не оставаха повече от ден-два в тази непоносима дупка. Ако провиненията им не бяха големи, Ерика предпочиташе да ги задържи за една година като роби, докато Уилнот предпочиташе да ги пребива до смърт.
Но съвсем друго бе да заловят съгледвач на враговете, които и да бяха те. Понякога от съгледвачите зависеше дали ще има нова война, бесилката щеше да бъде милостиво избавление за съгледвач, заловен по време на война. За щастие сега не воюваха и подобно престъпление можеше да не бъде наказано толкова сурово. Брат й едва ли щеше да прояви милосърдие, но сега него го нямаше и тя трябваше да реши присъдата.
Когато влезе под навеса, Уилнот все още, беше там. Голямата факла едва осветяваше наоколо, но от дима се насълзиха очите й. Махна с ръка да оставят вратата отворена, за да може да диша. Наистина тук бе царството на Уилнот, но защо никога не почистваше?