— Говорите много властно, също като сестра ми.
Той леко се усмихна и Ерика отново се изчерви, като дори забрави снизходителния му тон. За своя изненада усети някаква топлина в слабините си. Не можеше да си обясни защо й се стори, че думите му прозвучаха меко, като че ли я ласкаеше. От гърдите й се изтръгна неволна въздишка. Държеше се като истинска глупачка, прехласната от мъжката му красота, замряла с наивна усмивка на лицето в очакване на ласкателства от някакъв непознат. Не можеше да позволи да се унижава така, ако все още държеше околните да се вслушват във всяка нейна дума.
— Кажете ми името си — рязко повтори тя.
Пленникът въздъхна и безпомощно се отпусна на стената. „Защо опъва така мъчително ръцете си, пристегнати към халките?“ — запита се тя. — „Трябва само да стъпи по-здраво, за да се изправи, и веригите ще се разхлабят…“
— Аз съм Селиг Благословения, от норвежкия род Хаардрад.
Ерика чу как Тургайз радостно изръмжа зад гърба й. Простодушният гигант лесно можеше да се привърже към всеки, който идваше от родната му Норвегия. Все пак девойката се надяваше, че телохранителят й няма да повярва на тази явна лъжа и се ядоса, че пленникът не бе измислил някакво по-правдоподобно обяснение.
— Външността ви опровергава думите ви — насмешливо възрази тя. — Чувала съм, че корнуолските келти са много високи мъже с черни коси и вие навярно сте един от тях. Защо се опитвате да ме излъжете? Та ние не враждуваме с тях. Те дори са ни помагали срещу саксите.
— Как се озовахте в Уесекс? — отново запита той.
Увъртанията му започнаха да я ядосват, но не по-малко я дразнеше изтощението, което той така убедително разиграваше пред очите й. Чистосърдечната девойка бе готова да повярва, че е от келтите, населяващи Корнуол и щеше да го освободи, но странният пленник не прие подадената ръка.
— Ако случайно не знаете, мога да ви съобщя, че се намирате в Източна Англия, недалеч от Бедфорд.
— Това е невъзможно.
Как се осмелява да я упреква в лъжа? Стисна устни и се обърна към Уилнот:
— Защо мислиш, че е съгледвач?
Изражението на лицето й му подсказваше, че непременно трябва да отговори на датски.
— Когато стражата се връщала към замъка, го намерила да лежи пред стената и се опитал да избяга.
— Не лежах, а бях седнал на тревата и исках да ме забележат, защото повече нямах сили да направя нито крачка — каза Селиг.
— Торбата му беше пълна с храна — бързо добави Уилнот, — която може да е била открадната от кухнята ни. Нищо чудно да се е ударил когато се е прехвърлял през стената, тъй като вратата беше залостена.
Ерика въпросително повдигна вежди.
— Значи според теб това е крадецът?
— Може да е един от крадците — настоя предводителят на стражата. — Или може би е избягал роб.
Младата господарка разбра, че Уилнот иска да го изкара виновен, но няма с какво да потвърди думите си. Ако той наистина е избягал роб, в което тя се съмняваше, щеше да е доволен, че се намира при датчаните, в Източна Англия. Много роби търсеха тук убежище и го намираха, така както и датските роби бягаха в Уесекс. А ако наистина той е крадецът…
— Храната ми даде една добра жена на север оттук — промълви пленникът. — Няма да е трудно да я откриете и да я попитате.
Ерика бе склонна да повярва на думите му, защото не можеше да допусне, че такъв красив мъж можеше да проникне в замъка, без да бъде забелязан. Но ако се окажеше, че е съгледвач, което бе доста вероятно, брат й сурово щеше да се разправи с него. Непрекъснато се водеха войни и много смели мъже щяха да загинат, ако врагът предварително узнаеше плановете им. Рагнар щеше незабавно да го убие, макар че в момента цареше примирие.
Но сега съдбата на пленника зависеше от нея. Не можеше с лека ръка да отхвърли толкова сериозно обвинение. Този мъж се бе прокраднал до стените на замъка, а освен това свободно говореше датски. И двете обстоятелства изглеждаха много подозрителни. Ала дори и да бе подслушвал по време на смяната на стража та, едва ли би могъл да узнае някакви тайни. В такъв случай можеше да си позволи да бъде великодушна към него.
— Що се касае до торбата с храна, ще проверим дали говорите истината — обърна се тя към Селиг. — Но как ще обясните присъствието си около замъка?
Пленникът тръсна глава и тя помисли, че не желае да отговори на въпроса й, но той бавно заговори:
— Търсех помощ. Главата ми… Раниха ме, сигурно съм бил ударен с тояга, когато ни нападнаха крадци.