Той веднага я отдели от останалите пленници и я доведе в замъка. Отначало бе помислил, че тя е блудницата на племето им, иначе не можеше да си обясни присъствието й сред суровите викингски воини. Бе го оставила да се заблуждава, дори се бе забавлявала с тази роля с дързост, каквато той не бе очаквал от една жена, и го бе съблазнила още първата нощ. Ако не бе рискувала, той може би щеше да устои на красотата и обаянието й, защото дълбоко ненавиждаше викингите.
Омразата му към нашествениците бе избухнала с пълна сила преди единадесет години, макар че воюваше с тях от петнадесет години. Беше подложен на жестоко наказание — привързан към стената, трябваше да гледа как датските викинги убиват баща му и братята му, изнасилват и убиват годеницата му. Бяха го оставили да умре, прикован към гредите, заобиколен от труповете на любимите му хора. Навярно щеше да изгние там, ако датчаните не се бяха втурнали да плячкосат един манастир във вътрешността на страната. Тогава на помощ му се притекоха оцелелите слуги.
Да, Ройс имаше защо да ненавижда всички викинги. Но се бе влюбил в една от техните жени и затова проявяваше търпимост към нейния род. Те го посещаваха понякога по време на дългите плавания от Норвегия към бреговете на Западна Европа. Особено често му гостуваше брат й Селиг, всъщност през последните шест години той прекара тук повече от половината месеци.
През първата година от брака между Кристен и Ройс Селиг бе останал само за да се убеди, че ще се отнасят добре със сестра му. Бе прекарал зимата в Англия, но се бе завърнал в Норвегия заедно с родителите си, които бяха дошли да навестят дъщеря си. Родителите му бяха престанали да посещават Кристен през лятото, но Селиг идваше с новия си кораб, тъй като предишният бе изгорен от Ройс. Почти винаги го придружаваше някой от по-младите му братя, а често и двамата.
На съседната маса петгодишният Алфред се опитваше да подражава на зрелите бойци и точеше дървената си сабя. Момчето забеляза вуйчо си и изтича към него. Селиг се засмя, наведе се, сграбчи го и го подхвърли високо, почти до тавана на залата. Кристен затвори очи и занемя от уплаха, но радостните викове на сина й я успокоиха. Отвори очи и видя как детето весело се люлееше върху мощните рамене на Селиг, който бавно пристъпваше към нея и Ройс.
Тригодишната Тора, която до този момент кротко седеше в скута на Кристен, внезапно протегна ръчички към вуйчо си. Той с радост се втурна към момиченцето и посегна да го вземе на ръце, но сестра му го отблъсна с думите:
— Назад, ако ти е мил животът.
Селиг се засмя, издърпа ръцете си и прегърна племенницата си. Но не се осмели да я подхвърли над главата си, а само я целуна по бузата толкова силно, че звукът отекна в цялата зала заедно с радостния детски смях. После седна на пейката до родителите на Тора, но без да изпуска момиченцето от прегръдката си. Детето се бе настанило удобно в ръцете му. Изглеждаше трогателно в мощните обятия на вуйчо си и Кристен не можеше повече да му се сърди. Знаеше колко много обича дъщеря й, която като че ли му бе одрала кожата.
Едното от децата бе кръстено на краля на саксите — Алфред. Ройс се бе погрижил за това. Другото носеше името на богинята на викингите — Кристен се беше погрижила за това, въпреки раздразнението на съпруга си. Но нито едно от двете деца не бе наследило тъмнорусите коси и светлосините очи на майката. Алфред бе с тъмнокафява коса и зелени очи, като баща си, а малката Тора бе наследила, както и самият Селиг, гарвановочерната коса и сивите очи на Брена, майката на Кристен и Селиг. Вуйчото и племенницата приличаха повече на келти, отколкото на сакси или норвежци. Всъщност Брена беше от келтски род.
— Всичко вече е почти готово — каза Селиг и се усмихна.
Кристен и Ройс не се нуждаеха от повече обяснения. Преди две години Селиг им бе съобщил за решението си да се засели в Уесекс. Той бе наследник на баща си Гарик, но едва ли скоро щеше да наследи замъка и земите в Норвегия. Досега живееше в замъка на баща си. Вече бе закопнял за свой дом и бе решил да го построи в имението, което бе купил от Ройс, недалеч от Уиндхърст. Строежът трябваше да приключи миналата година, но саксите отново воюваха с датчаните и Селиг, за изненада на всички освен на Кристен, която знаеше колко силно брат й обича битките, се бе присъединил към войската на зет си.
В най-важната битка през миналата година Селиг бе ранен сериозно и бе останал да лежи в безсъзнание на бойното поле, докато датчаните отстъпваха в паника. Най-забавното в цялата история, която младият викинг обичаше да разказва, бе, че датчаните, които се изтегляли, превързали раната му и спасили живота му, защото помислили, че Селиг е от тяхната войска та той по нищо не приличал на саксите. И тъй като Селиг измърморил в несвяст няколко думи на северните езици, датчаните така и не разбрали, че са спасили вражески воин. Когато се съвзел, Селиг успял да се добере до стана на саксите преди края на битката.