— Сега може малко да боли, скъпи мой, но после ще ти стане по-добре. Ще ти поолекне, ако извикаш.
Турстон пронизително изпищя и припадна в ръцете й. Тя внимателно го отпусна в леглото, избърса сълзите му, като забрави да изтрие своите, радостна, че детето поне за малко няма да чувства болка. Срещна погледа на Тургайз и когато се готвеше да му благодари, една внезапна мисъл прободе съзнанието й. Бе забравила за пленника!
— Върви! — извика тя и се помоли да не е станало твърде късно. — Иди при Уилнот и му заповядай да не измъчва онзи келт. Може би ти ще успееш да научиш истината от него и ще можем да се избавим от този пришълец.
Тургайз само това чакаше и се втурна към ямата под навеса. Мощните му крачки раздрусаха пода. Дори от гредите се посипа прах. Слугите го зяпнаха с удивление — никога не го бяха виждали да тича така. Гигантът се опасяваше да не е закъснял и да се е случило непоправимото.
Уилнот не го забеляза, толкова бе увлечен в работата си. Тургайз влезе тъкмо навреме, хвърли се напред и улови издигната ръка на предводителя на стражата, миг преди да спусне смъртоносния кинжал. После го хвана и го запрати до стената.
— Господарката не ти бе наредила да го убиеш — изръмжа гневно Тургайз.
Уилнот отлично разбираше, че неминуема смърт заплашва всеки, който би се опитал да изправи срещу разбеснелия се гигант.
— Но аз тъкмо започвах — опита се да протестира той.
Тургайз си представи какво би станало, ако Уилнот бе оставен няколко часа да довърши пъкленото си дело, после за няколко секунди го пренебрегна, за да провери състоянието на пленника и се успокои, че той все още е жив.
Селиг бе обърнат с лице към стената. Ризата бе смъкната от гърба му и по него се виждаха двадесетина пресни рани от камшика на Уилнот. Повечето от тях кървяха. Но поне Уилнот не бе пристъпил заповедта на Ерика — бой с камшик, — но разбира се, бе избрал най-късия камшик, от няколко жили, който най-слабо раздираше кожата на жертвите, за да бъде агонията им по-бавна. Раните все пак не изглеждаха прекалено дълбоки, за да оставят трайни следи по гърба на викинга, но болката трябва да е била непоносима.
Явно беше, че мъжът бе в безсъзнание, но това, разбира се, не бе спряло Уилнот. Не би трябвало обаче да изпадне в безсъзнание само от няколко удара. Тургайз не можеше да повярва, че толкова едър и силен мъж не може да издържа на болка.
Нещо не беше наред. Тази мисъл го бе осенила още по време на разговора между господарката му и пленения пришълец — говореше бавно, като че ли бе пиян и провлачваше думите, а после изведнъж започваше да говори ясно и разбрано. Би трябвало да е луд, за да предизвиква Ерика, когато знаеше, че съдбата му зависеше от нея. Освен ако този странен чужденец нарочно желаеше да умре.
Ако Тургайз бе повярвал, че онези дръзки обиди, които Селиг бе изрекъл в очите на господарката, са преднамерени, то би се разправил собственоръчно с чужденеца. Но той не вярваше в това. По-скоро думите се бяха изплъзнали неволно от устата на пленника или бяха естествена реакция към една предизвикателно красива млада жена. Във всеки случай мъжът не бе поискал извинение, дори с нищо не бе показал, че схваща обидния смисъл на думите си.
Освен това Тургайз не можеше да си обясни защо този мускулест пленник поне не се бе опитал да изтръгне клиновете, които придържаха халките на веригите към грубата стена. Ако бе успял щеше да се спаси от безжалостните удари на Уилнот. Този чужденец, който се нарече Селиг Благословения, лесно би могъл да избяга. Но той висеше на веригите безпомощен, прикован към мръсните окървавени стени, главата му се люшкаше в несвяст, кръв капеше от парещите рани на гърба му и от устните му се отронваше едва доловимо стенание.
Тургайз изгледа с подозрение Уилнот. Предводителят на стражата не бе помръднал от ъгъла, където го бе запратила мощната ръка на исполинския норвежец.
— Той беше ли в съзнание, когато започна да го биеш?
— Не съм обърнал внимание — войнствено отвърна Уилнот, ядосан от намесата на норвежеца.
Тургайз изръмжа. Ако лейди Ерика бе с него, щеше да го разтълкува като: „Лъжеш!“ И наистина, гигантът се съмняваше, че пленникът бе усетил плющенето на камшика по голия си гръб. Подозираше също, че Уилнот не се е погрижил пленникът да бъде в съзнание, понеже много добре знаеше, че младата господарка може да отмени наказанието във всеки момент и е бързал да се възползва от удобния случай. Обикновено Уилнот караше жертвите си да изпият докрай горчивата чаша на страданието, но сега обстоятелствата го бяха принудили да се задоволи с болките, които чужденецът щеше да изпита, когато се свести.