Мислите му бяха объркани. Всичко плуваше пред погледа му, не можеше да разбере дори какво го мъчи, като че ли бяха изминали часове, когато до слуха му достигна нечий смях и тогава отвори очи и я видя.
Меднозлатисти коси, буйни като пламък, страстни устни, които ту му се надсмиваха, ту обещаваха сладост, но не за него. Стояла е отстрани, безучастна и недосегаема, докато са го измъчвали жестоко с юмруци и с камшици, жигосвали са раните му с горящи главни, наливали са отрова в гърлото му, за да го накарат да повръща отново и отново, за да не може никога повече да се възстановят силите му.
Той знаеше, че бе крещял от болка, макар да не бе чул гласа си, чуваше само нейния смях, все по-силен и по-силен, който кънтеше в пламналата му глава, докато накрая изпадна в агония. Но продължаваше да чува смеха й. Тя се забавляваше от мъките му и го презираше за слабостта му. Не можеше да избяга от ужасния смях и болката. Тя, Ерика, беше навсякъде, гледаше го, смееше се, понякога сама грабваше камшика, което го изпълваше с безкрайна мъка.
Не можеше да си обясни такава жестокост и то от младо момиче. Той бе искал да бъде с нея и да я люби, но единственото, което искаше тя, бе да го измъчва и унижава. Продължаваше да чува смеха й, който щеше да го съпровожда, докато издъхне.
Тургайз остана до Селиг Благословения, докато дойде лечителката Елфина, помогна й да го пренесе на сламеника и забърза към спалнята на Турстон. Ерика все още бдеше край унесеното в сън момче и му каза, че ще остане с племенника си през цялата нощ.
Тургайз бе изпратил вестоносец към Уесекс и можеше да поспи няколко часа. Когато се върна при ямата, небето на изток вече розовееше. Още от вратата до слуха му достигна смеха на Елфина и помисли, че състоянието на пленника се е подобрило. Приближи се и запита:
— Започна ли да се съвзема?
Елфина дори не се опита да прикрие веселото си настроение:
— Не, напротив, треската се усили. Целият гори и нищо чудно да умре до довечера.
Тургайз се вцепени.
— Тогава защо се смееш?
Жената не се уплаши от намръщеното му лице.
— Защото за мен е удоволствие да видя как се мъчи един келт. Знаеш, че един от тях уби мъжа ми.
Той не знаеше и не го интересуваше.
— Ако заради някакво желание за мъст не се погрижиш за него както трябва…
— Не, викинг, можеш да бъдеш спокоен. Длъжна съм да му помогна с каквото мога, въпреки че ненавиждам проклетите келти. Целият ми живот е посветен на лековете и билките. Но с радост мога да ти съобщя, че всичките ми усилия се оказаха напразни и вече нищо не може да се направи. — Тя отново се засмя предизвикателно с дразнещия си смях. — Не помогна дори и очистителното. Тресе го все по-силно и той не спира да бълнува. Бях внимателна с него, но той мисли, че го измъчват. Не е по моя вина, че има мъчителни сънища и като че ли дяволът го е обсебил, а ти се чудиш защо се смея? Вече не мога да направя нищо за него.
— Махай се тогава! — изръмжа Тургайз. — Не е време за смях.
— Ти така казваш, но аз не съм съгласна с теб. Никога не съм си мислила, че ще мога да отмъстя за съпруга си, но сега се чувствам отмъстена и то без да съм направила нещо. Това с справедливост, норвежецо.
— Но той дори не е келт, глупачке.
Старата знахарка се изсмя подигравателно.
— Очите ми не лъжат. Той със сигурност е келт.
Тургайз я дръпна и без да каже нищо я избута навън. Зад гърба му се чу охкането на Селиг, който все още беше в безсъзнание.
Беше почти на разсъмване, когато Ерика излезе от стаята на племенника си. Не си беше лягала и бе прекарала цялата нощ край леглото на Турстон. Бе го държала за ръчичката и сърцето й се свиваше от мъка, когато момченцето проплакваше насън от болка. Тургайз бе наместил счупените кости, а Елфина бе пристегнала ръката и му бе дала лек за болката, но щяха да минат много дни преди болката да утихне и месеци преди костите на ръката му да зараснат напълно. Не й оставаше нищо друго, освен да се моли ръката на детето да оздравее по-скоро. Опитваше се да се успокои, че е направила всичко, за да му помогне.
Бе казала на Елфина, че и друг път бе виждала хора със счупени ръце или крака. Но всъщност това й се бе случило само веднъж, когато брат й си бе счупил крака. Рагнар я бе помолил да повика Тургайз, за да намести костта. Един от полубратята й някога бе ранен в крака и оттогава накуцваше. Навярно не го бяха лекували както трябва и той бе останал сакат за цял живот. Рагнар не бе искал да го сполети същата участ и затова бе пожелал Тургайз да се опита да намести костта. Ала дали това щеше да помогне и на малкото момче? Младото момиче познаваше лечебните свойства на билките и дори можеше да шие рани, но не разбираше нищо от по-сериозни рани. А и малцина от лечителите наистина разбираха.