Тревогите и безсънието я бяха изтощили. Мислите й бяха заети не само с тревогата за Турстон. Питаше се какво бе станало с пленника, окован с вериги в ямата. Не можеше да си обясни неразумното му поведение и собственото си отношение към него.
И друг път бе срещала безочливи мъже. Датчаните или викингите, както ги наричаха в Англия, бяха надменни и самоуверени мъже. И много от тях бяха привлекателни. Рагнар също бе хубав мъж, а и сред хората му имаше още неколцина, по които момичетата непрекъснато въздишаха. Не беше свикнала да я обиждат, но трябваше ли заради това да се държи толкова глупаво? Защо бе нужно да наранява непознатия? Не беше изненадана, когато видя, че Тургайз я чакаше пред вратата на детската стая. Нямаше желание да говори за пленника, нито пък искаше да узнае какво е направил Уилнот с него, тъй като се чувстваше виновна.
Но все пак трябваше да попита.
— Как е пленникът?
Тургайз я погледна уморено. Не му се искаше да я лъже, но знаеше, че истината няма да й хареса. Младата господарка щеше да се измъчва и обвинява за страданията на чужденеца. Навярно Селиг щеше да преживее боя с камшик, но дали щеше да оцелее от треската и раната на главата? Елфина не вярваше, че ще оживее, пък и не можеше да се разчита на изпълнената с желание за мъст лечителка.
Затова реши да я излъже.
— Той ще се оправи.
Ерика се усмихна уморено и той разбра, че е постъпил правилно. Ако пленникът умре, той просто щеше да изхвърли трупа му и щеше да й каже, че Уилнот го е убил при опит за бягство. Предводителят на стражата наистина би го сторил с радост.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Кристен бе в конюшнята и оправяше хамута на белия си жребец, когато пристигна вестоносецът от замъка на Рагнар Харалдсон край Педфорд. Непознатият не посмя да се доближи до буйния кон.
Ройс бе търсил със седмици такъв едър и бърз жребец, обиден от насмешката, с която тя бе посрещнала първия кон, който й бе подарил — дребна и кротка кобила, от тези, които заделяха специално за дамите. Но съпругът й трябваше да признае, че малкото конче не подхождаше на жена с нейния ръст, затова бе купил този буен млад жребец от онази порода, която бе предназначена за войската. Кристен бе успяла да го обучи и сега нито една дама в околността не можеше да се похвали с толкова добър ездитен жребец.
Точно в този момент съвсем не й беше до пратеници, още повече непознати. Мислеше само как по-бързо да намери Ройс и не искаше да се бави.
До вратата я чакаха Ивар и Торолф, възседнали конете си. Двамата се бяха завърнали тази сутрин и бяха съобщили за слуха, достигнал вчера до стените на Уиндхърст. Бяха съгласни с господарката си, че тя не може безучастно да стои в замъка, очаквайки Ройс да провери дали е верен слухът за смъртта на брат й.
Този слух се бе разнесъл из цялата местност. Упорито се говореше, че епископът и придружителите му са били нападнати от крадци на следващия ден от потеглянето им на североизток от Уиндхърст и навярно всички са загинали.
Кристен не повярва на мълвата. Какво ли не измисляха хората… Говореше се, че са били нападнати, но нищо не бе доказано със сигурност. Но макар че повечето от слуховете се оказваха измислици, често се сбъдваха именно най-мрачните от тях. Нищо чудно да са нападнали свитата на епископа и Селиг, но може би нападението е било отблъснато и всички благополучно са се добрали до Източна Англия.
По нейно настояване Ройс веднага бе заминал, за да провери дали слуховете са верни. Но той й бе казал да не напуска замъка и да чака завръщането му.
Неразумно бе от негова страна да иска от нея да го чака в замъка, разкъсвана от тревожни предчувствия и напълно безпомощна, само защото имало опасност от повторно нападение. Той отлично знаеше колко силно обича тя брат си. Вече се бе случвало да го обявят за загинал в една от безбройните свирепи битки, но не след дълго се бе установило, че е оцелял, макар и с две-три рани. Но тогава бе изживяла толкова мъчителни мигове, че се бе заклела да не вярва в смъртта му, докато не се увери с очите си. Не можеше да стои в замъка и да чака завръщането на Ройс, особено с всички тези жени в замъка, които вече оплакваха смъртта на Селиг и подкопаваха последните остатъци от надеждата в сърцето на Кристен.
На тръгване Ройс й бе обещал, че ще препуска с все сили и ще се върне днес сутринта, ако му стигнат силите да язди и през нощта. Но утрото вече отминаваше, а Ройс все още не се бе завърнал и търпението й се изчерпваше с всяка измина минута.
Сега пък се бе появил някакъв вестоносец. Никак не й се искаше да губи време с подобни натрапници и дори изведе коня от конюшнята. Но слугата, който й бе съобщил за вестоносеца, я следваше неотстъпно.