— Тогава доведи коня ми — ядосано процеди тя. — А ти, Ивар, вземи поводите и тръгни с каруцата, докато стигнем при останалите.
Придърпа Ерика в каруцата и без да поглежда към брат си, рязко каза:
— Повече нито дума, Селиг. Няма да посмее да ти стори нищо, докато аз съм с теб.
Кристен поведе Ерика към предната част на каруцата. После спусна платнището, за да не се вижда отвън, че вече не притиска кинжала към гърлото на пленницата. Преди да поеме поводите, тя внимателно повдигна главата на брат си и я положи в скута си, опря острието на кинжала до гърдите на Ерика и я притисна към пода на каруцата до сламеника на Селиг.
Ерика едва не се задушаваше от пристегната яка на роклята си. Но щом се опиташе да помръдне, неизменно усещаше острието на кинжала. А и предпочиташе да лежи неподвижно в тази поза, отколкото да се обърне на другата страна и да срещне погледа на Селиг.
Когато за пръв път се бе осмелила да го погледне, бе потреперила от ненавистта, изписана на лицето му. За миг си помисли да се извърне, да сграбчи кинжала от ръката на сестра му и да се опита да скочи от каруцата. Но бе легнала в много неудобна за бягство поза и се съмняваше, че ще може да се измъкне. Не беше сигурна, че нейните воини ще успеят да й помогнат. Нападателите можеха да я убият, особено тази свирепа сестра на Селиг, чиято ръка ставаше нежна само когато се докосваше до бузата на брат й.
От задната част на каруцата се виждаха крепостната стена и главната врата на замъка. Кристен наблюдаваше мъжете, които стояха там и гледаха как каруцата се отдалечава. С ужас видя как Тургайз прекърши с един удар врата на един от мъжете.
Тя потръпна и извърна глава. Знаеше, че исполин като Тургайз притежава невероятна сина, но не се страхуваше от него. Той нямаше да предприеме нищо, докато господарката му беше при тях. Все пак, независимо от обещанието, което той бе дал, тя не се чувстваше много спокойна.
Това, което се бе случило, възбуди любопитството й и тя попита Ерика:
— Защо гигантът уби един от твоите хора?
Ерика затвори очи и неволно простена от ужас. Вероятно жената говореше за Уилнот, защото Тургайз никого не би убил безпричинно.
— Ако наистина го е убил, това е защото е помислил, че ще страдам, докато успее да ме освободи. Вероятно се чувства виновен за това, което се случи с мен.
— А ти срамуваш ли се от някого? — презрително запита Кристен.
— От себе си — призна Ерика с тон, в който се долавяше искрено съжаление.
— Съгласна съм с теб — рече Кристен.
— Да, не се съмнявам в това.
Селиг отново прошепна нещо и макар че не се осмеляваше да се обърне към него, младото момиче си представи с каква ненавист я гледа. Тургайз имаше право, като се страхуваше, че господарката му ще страда. Селиг Благословения щеше да се погрижи за това.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Когато приближиха останалите бойци от Уиндхърст, Кристен спря каруцата, но само колкото да им обясни какво се бе случило и да даде поводите на един от тях. С тази бавна каруца нямаше да успеят да напуснат Източна Англия толкова бързо, колкото бяха възнамерявали. Все пак избраха най-издръжливите коне и ги впрегнаха пред каруцата.
Кристен пътуваше в каруцата до брат си и Ерика. Не искаше да изпуска от погледа си датчанката, тъй като все още бяха много близо до Гронууд. Ако хората от замъка пренебрегнат заповедта й и решат да ги преследват, щеше да използва заложницата си, за да преговаря с тях. Затова трябваше да я пази, докато се приберат у дома в Уесекс.
На Селиг може би му беше неприятна близостта с датчанката, но не протестира. Всъщност той спа през по-голямата част от пътя, унесен от полюшваното на каруцата. Кристен искаше да разбере какво се бе случило с него, но не посмя да го събуди. Сънят бе не по-малко полезен от всички останали методи за лечение, известни на Кристен, а те, за съжаление, съвсем не бяха много.
Изпрати двама мъже напред до селото, което приближиха на разсъмване, за да набавят храна и да доведат някой лечител, за да останат да пренощуват там.
Тя беше толкова уморена от преживяното, че не можеше ясно да разсъждава. Страхуваше как щеше да реагира Ройс — не само загдето самоволно бе напуснала Уиндхърст, но и заради пленяването на датчанката.
Ройс ненавиждаше всички датчани, но не воюваше с жени. Нито пък Селиг. Какво, за бога, му бе сторила тази жена, че брат й толкова жадуваше да си отмъсти?
Бе прекалено изморена, за да търси причината, пък и Селиг скоро щеше да й обясни всичко. А и люшкането на каруцата я приспиваше. Едва държеше очите си отворени, но трябваше да се погрижи за охраната на пленницата.