Остатъкът от деня се изниза неусетно, тъй като Ерика се бе потопила в безрадостни размишления за тежката вина и тъжната си участ. Но внезапното рязко спиране на каруцата я извади от унеса й. Кристен също се събуди.
— Бог да ми е на помощ — въздъхна Кристен и погледна към брат си. — А аз се надявах, че всичко това е само един кошмарен сън.
На Ерика също й се искаше всичко да е само сън, но не посмя да го каже на глас.
— Трябва да го нахраниш — плахо изрече тя. — Ако наистина е страдал от треска в Гронууд, нашата лечителка навярно му е дала очистително. Излиза, че той няколко дни не е слагал залък в устата си.
Кристен се извърна към нея и сви вежди.
— Не ме учи как да се грижа за брат си. Пък и ако го познаваше, щеше да разбереш, че сигурно не е ял почти нищо през последните две седмици. Отслабнал е до неузнаваемост.
Истината се оказваше дори по-лоша от очакванията й. Той е достигнал до Гронууд полумъртъв от глад, а тя не бе забранила на Елфина да му дава очистително.
— Съмнявам се, че ще ми повярваш, но аз наистина много съжалявам — промълви Ерика.
— Сигурна съм, че сега съжаляваш, но защо не прояви милосърдие, когато брат ми се е нуждаел от него?
Милосърдието й бе заглушено от моментния й гняв, от срама при собствената й реакция към този красив мъж, когато го бе видяла за пръв път. И сега се чувстваше малко смутена от този мъж с ангелско лице, мъж, когото не познаваше. Трябваше да му повярва, когато й бе казал за раната си. Но Уилнот го бе обвинил, че е съгледвач, бе я излъгал, че не е ранен и я бе накарал да повярва, че Селиг е лъжец.
Но тя не каза нищо. В този миг някаква ръка отдръпна платнището на каруцата и тя видя неколцина мъже, сред които позна онзи русокос, синеок мъж, който бе настоявал да извърви пеша целия път до Уесекс.
— Ивар донесе храна, Крис — каза Торолф, като не откъсваше поглед от Селиг. — В името на бог Тор, ще трябва доста храна, за да го вдигнем на крака.
— Страх ме е, че само това няма да помогне — отвърна Кристен.
Гласовете им разбудиха Селиг. Двамата се зарадваха, когато видяха, че идва на себе си, Кристен си помисли тревожно, че брат й едва ли ще е доволен, когато види, че Ерика е в каруцата до него.
— Изведи я оттук, Торолф — раздразнено заповяда тя. — Погрижи се да има всичко необходимо, но я дръж настрана от брат ми. Можеш да я развържеш, но не я изпускай нито за миг от погледа си. Доведи я, след като се погрижа за Селиг.
Ерика изохка, когато Торолф грубо я хвана и я свали от каруцата. Той я развърза и я предупреди:
— Ако не се опиташ да бягаш, нищо няма да ти сторя.
Торолф не се отдалечаваше дори на крачка от нея и когато грубо й предложи да я придружи до храстите, тя решително отказа, въпреки че имаше нужда. Гордостта й бе силно наранена и тя реши да изтърпи всякакви неудобства, макар че се питаше докога ли ще издържи. Торолф я избута небрежно до огъня, край който бяха насядали останалите. Всички се хранеха, но никой не й предложи нещо за ядене.
Ерика не бе изненадана. Торолф бе толкова враждебно настроен към нея, че тя го усещаше дори когато не я гледаше. По същия начин се държаха и останалите мъже — и саксите, и викингите.
Припомни си израза на лицето на Торолф, когато бе видял изтощения от глада Селиг. Похитителите навярно смятаха, че тя е заповядала да не му дават храна, и затова сега я наказваха по същия начин. Те не знаеха за треската, която бе причината за изтощения вид на Селиг. Но не гладът я плашеше най-много. Страхуваше се какво ще стане, когато лейди Кристен види раните по гърба на брат си.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Кристен толкова бързо поднасяше гъстия бульон към устата на брат си, че той едва успяваше да го преглътне.
— По дяволите, Крис, това, че ме храниш толкова бързо, не означава, че веднага ще се възстановя — изръмжа той с пълна уста. Селиг бе изгладнял като вълк, дори отначало се опита да се храни сам, но ръцете му трепереха и той се отказа.
Физическата слабост го бе направила раздразнителен. Но се надяваше, че тази отпадналост се дължи на гладуването, а не на някаква странна болест, свързана с раната на тила му. Беше се уплашил, че болестта няма да го напусне, като онази непресекваща болка в главата. Тази мисъл го ужасяваше и го изпълваше с чувство на безпомощност.
Питаше се как е възможно последните остатъци от силите му да се стопят от усилието да се добере от ямата до каруцата, макар че Тургайз го бе подкрепял през целия път. Сънят го бе възстановил отчасти и сега той поне можеше да говори.